Мэтью Рейли - Двете изгубени планини

През годините беше анализирал многократно една стара схема на този Падащ храм и бе планирал пътя си надолу по склоновете и стълбите му.

— Ваше величество — каза гласът на Мендоса. — Шейсет секунди.

Сфинкса застана на най-високото ниво на Падащия храм.

Централният обелиск се извисяваше над него. Колосалните древни вериги, поддържащи храма, го стискаха с кръгла метална „яка“.

От позицията си точно до обелиска Сфинкса виждаше тясната лунна шахта в тавана в цялата й дължина.

Пълната луна светеше ярко горе и закриваше звездите.

И там, обърната право към него — невидима за невъоръжено око, но видима от астрономическа обсерватория — имаше подобна планина с пиедестал, която в момента се изравняваше съвсем точно с това древно място.

— Четирийсет секунди…

Застанал на върха на храма, Сфинкса погледна великолепния олтар, върху който се издигаше обелискът.

Олтарът беше наистина уникален.

С трапецовидна форма, як и солиден, той беше изсечен от мъгляв полупрозрачен камък, приличащ на нешлифован диамант.

На всяка от четирите му наклонени страни имаше по една вдлъбнатина с формата на човешка длан.

Във всеки отпечатък, нагоре по палеца, показалеца и средния пръст, имаше релефен знак, който грубо наподобяваше буквата W.

— Двайсет секунди… — каза гласът на Мендоса. — Моля, поставете ръката си на позиция, ваше величество.

Сфинкса задържа ръка над една от вдлъбнатините с формата на длан, като изравни палеца, показалеца и средния си пръст с издигнатото W.

Джак наблюдаваше в захлас всичко това от балкона над висящия храм.

Не знаеше какво точно да очаква.

Все още се мъчеше да настигне Сфинкса, който вече имаше прекалено много предимства — хора, време, ресурси и най-вече познания за тази жизненоважна церемония.

Сфинкса държеше ръка над древното изображение на човешка длан.

— Не може да бъде император онзи, който не рискува собствената си кръв — тихо каза той, без да се обръща към никого конкретно.

Гласът на Мендоса отново зазвуча в ухото му:

— … от обсерваторията съобщават, че лунният пиедестал ще бъде на позиция след… три, две, една…

— БАМ!

Точно в този момент абсолютно отвесен лъч зелена светлина блесна от пиедестала на Луната, преодоля мигновено разстоянието до Земята, проникна през тясната шахта в тавана на пещерата, пронизвайки мрака на залата, и улучи върха на централния обелиск!

В отговор Сфинкса тутакси притисна длан във вдлъбнатината на диамантения олтар.

Яркият зелен лъч от Луната сякаш беше преминал по цялата дължина на обелиска, защото полупрозрачният олтар в основата му, където бе Сфинкса, засия със същата зелена светлина.

Пристигането на лъча и едновременното докосване на отпечатъка имаше и друг ефект:

Веригите на металната яка, която поддържаше олтара, отпуснаха хватката си около обелиска…

… и целият окачен храм заедно със Сфинкса внезапно пропадна в тъмната шахта.

Когато храмът полетя надолу, Джак подскочи.

Беше толкова омагьосан от неземната зелена светлина, която се спусна в пещерата и освети обелиска, че внезапното пропадане на храма го свари неподготвен.

Структурата с размерите на сграда, тежаща хиляди тонове, пропадна като наковалня, като разсичаше със свистене въздуха…

… полетя в тясната шахта и изчезна от поглед.

Въздухът блъскаше Сфинкса и развяваше косата му.

Със силно свистене храмът полетя в тясната шахта. Стените се носеха нагоре само на сантиметри от краищата му.

Но храмът беше построен с такава прецизност и с такъв съвършен баланс, че така и не ги докосна. Просто летеше надолу в шахтата по същия начин, по който би го правил, ако падаше в пустото небе.

Докато пропадаше в шахтата, храмът мина през колосален сребърен пръстен, вграден в кръглата й стена.

Сфинкса задържа ръката си притисната в диамантения олтар, докато храмът прелиташе през пръстена…

… и изрева от болка, когато релефното W под дланта му внезапно се нажежи и нещо обгори дланта му — той разбра, че първата част от церемонията е завършена.

И се дръпна…

… и без да губи нито миг…

… се втурна по стъпалата на горната половина на Падащия храм…

— Минахте през първия пръстен. Петдесет и две секунди до втория — уведоми го гласът на Мендоса.

Сфинкса тичаше надолу по бързо пропадащата структура.

Въздухът го блъскаше от всички страни.

Зеленият лунен лъч го къпеше в неземна светлина.

Шестнайсететажната структура пропадаше в шахтата като излязъл от контрол асансьор.