Мэтью Рейли - Двете изгубени планини

Бърти сви рамене.

— Знаем, че втората несъмнено е Френските Алпи, но това е много общо. Може да става въпрос за няколко върха — Мон Блан, Матерхорн или дори Юнгфрау. Третата планина е някъде в Централна Азия в Хималаите. Може да е Еверест или Анапурна, да е някъде в Бутан или дори под двореца Потала, както смятат някои. И последните две планини, които били заличени напълно от глобуса. През вековете Църквата и царските фамилии са пращали множество експедиции за намирането им — Колумб, Магелан, Дрейк, Кук и разбира се, Хавиер, чийто дневник ги споменава, както писах на Йоланте. А, ето че стигнахме.

Спряха пред стара дървена врата в края на грубо изсеченото стълбище. Минаха през нея…

… и изведнъж Джак се озова в извит коридор, който се губеше от поглед в двете посоки. За разлика от стълбището, тук стените бяха изсечени старателно и бяха съвсем гладки.

Бърти забърза по коридора.

— Пратихме хора да намерят дневника на Хавиер в архива на Ватикана — каза Джак.

— Радвам се, че някой се вслушва в съветите ми — отвърна Бърти. — За разлика от тъпата Църква. Може би щях да им го кажа, ако не бяха направили бившия ми ученик Расмусен мой шеф.

„Това е“ — помисли си Джак. Възрастен човек, избутан от протежето си. Дожаля му за горкия Бърти.

— Както несъмнено си давате сметка, капитане, за шейсет години проучвания човек натрупва значително количество знания. Аз съм старец. Не притежавам нищо. Аз съм нищо. Нямам нищо, освен знанието в главата ми. Когато Расмусен ми беше ученик, не му казах всичко, което знам. Но това не е непосредственият ни проблем. А това.

Стигнаха до малък каменен балкон от вътрешната страна на извития коридор и Бърти каза:

— Внимавайте. Дръпнете се по-назад, за да не ви забележат.

Скрит в сенките, Джак надникна от балкона и ахна:

— Леле…

Залата на падащия храм

Под Джак се разкриваше грамадна пещерна зала, осветена от два мощни прожектора, поставени от предния отряд на Сфинкса.

Пространството беше огромно, широко най-малко двеста метра — и без под.

Отвесните му каменни стени, изсечени от сърцето на планината, просто се губеха надолу в мрака.

Балкони на пет нива обикаляха в широк кръг пространството. Джак и двамата му спътници бяха на най-горното ниво. Балконите приличаха на ложи за важни гости в някоя опера.

В средата на високия таван на залата имаше кръгла дупка, през която проникваше тънък сноп лунна светлина, насочен почти отвесно надолу.

Но вниманието на Джак беше приковано не към всичко това, а към огромната структура в самия център на пещерата.

Извънредно древен храм.

С формата на гигантски пумпал — широк кръгъл пояс и заострени горна и долна част.

И съоръжението беше с изумителни размери, може би около шестнайсет етажа между върховете — осем над пояса и още толкова под него.

Храмът висеше от тавана, окачен на четири яки вериги. Беше разположен така, че широката му средна част бе точно на нивото на четири моста, започващи от церемониални входове в стените на пещерата.

Загледан надолу към гигантския храм, Джак веднага видя, че той е разделен на две части — горна и долна половина.

Горната изглеждаше изградена от плътен камък и очевидно беше тежка. Върху нея имаше пет великолепни обелиска — четири по-малки около по-голям в центъра, който се извисяваше гордо на самия връх на висящия храм. Само той беше висок поне двайсет метра.

Обелискът беше покрит с характерните символи на Словото на Тот. На Джак му се прииска Лили да беше тук, за да ги прочете.

Долната половина на висящата структура беше съвсем различна.

Докато горната половина беше масивна и тежка, долната приличаше на скелет.

Беше разделена на осем открити нива, всяко следващо по-малко от онова над него, така че най-долното, върхът на огромния храм, представляваше на практика малък открит купол.

И в центъра му Джак различи висок до кръста олтар.

Всички долни нива бяха изработени от ярък бял камък и бяха свързани помежду си със златни стълбове, всеки със скоби, играещи ролята на стълба.

Джак погледна надолу в огромния кладенец под висящия храм.

В тъмните сенки се виждаше, че кладенецът се стеснява до шахта, съвсем малко по-широка от храма.

— Какво е това място? — прошепна Джак.

— Това — благоговейно отвърна Бърти — е Залата на Падащия храм при Първата желязна планина.