Мэтью Рейли - Двете изгубени планини

Бяха оставили Никой и Хадес на острова при хидроплана, с който бяха стигнали тук. Самолетът беше скрит в стара рибарска барака, част от изоставените колиби по северния връх на необитаемия остров.

Долу в тунела Джак и Йоланте много добре си даваха сметка, че в света над тях приливът приближава.

Защото надигането на водите над тях означаваше и надигане на водите и вътре в тунела.

Това беше така, защото проходът, прокопан от англичаните преди шестстотин години, не беше съвсем херметичен. За повече от половин хилядолетие древните му стени бяха станали порести и по време на приливите тинестата вода бавно проникваше в него.

— Трябва да побързаме! — каза Йоланте, без да спира да тича. Надигащата се вода се плискаше около коленете й, лъчът на фенера й подскачаше нагоре-надолу. — Когато приливът дойде, водата постепенно пълни тунела и го превръща в капан. Англичаните го използвали само веднъж в опит да щурмуват Мон Сен Мишел, но приливът дошъл прекалено бързо и двеста войници се удавили. Множеството трупове така задръстили тунела, че той не можел да бъде използван отново, без да го разчистят. После войната свършила, англичаните си заминали и тунелът бил забравен.

Мрачното свидетелство за онова масово удавяне беше навсякъде около тях — дори сега, шестстотин години по-късно.

Плътта и костите на мъртвите нашественици отдавна бяха станали на прах — разчиствайки до голяма степен пътя, — но техните брони и оръжия от 15-и век бяха останали.

На Джак му се налагаше да прескача ръждясали нагръдници, изпуснати мечове и почернели щитове, докато бързаше по тесния грубо изсечен тунел.

Надигащата се вода представляваше зловонна бяла киша, смес от кал и тиня. Идеята да се удавиш в подобно нещо беше меко казано противна.

Тунелът беше дълъг около два километра и когато стигнаха края му, кишата, подхранвана от прилива над тях, се беше надигнала до бедрата им.

Най-сетне двамата стигнаха до средновековна стена с пробита в нея дупка. Там ги очакваше възрастен мъж с рошава бяла коса, католическа якичка и добродушно лице.

Брат Дагоберт дьо Монтрьо.

И им махаше настоятелно да спрат.

— Спрете, спрете, спрете! И не мърдайте! — прошепна им брат Дагоберт. — Точно пред вас има лазерен сензор!

Джак моментално се закова, погледна надолу и го видя в мътната вода.

Тънък червен лъч, пресичащ напречно тунела на височината на коляното му.

Двамата е Йоланте внимателно го прекрачиха и отидоха при стария свещеник.

Брат Дагоберт се усмихна, когато видя Йоланте, но след това усмивката му се стопи.

— Господи… — промълви той, докато оглеждаше почти бръснатата й глава и натъртеното й лице.

Джак си помисли, че при последната им среща тя вероятно е била с разкошната си кестенява коса и изваяно лице. Сега наистина бе много променена.

Бърти се завтече към нея и я прегърна.

— О, Йо! Толкова се радвам да те видя.

— И аз теб, Бърти. — Тя посочи Джак. — Брат Дагоберт дьо Монтрьо, представям ви капитан Джак Уест-младши.

Впечатленият Бърти кимна на Джак.

— Вие, млади човече, разбунихте вселената. Голям почитател съм ви. Обожавам стореното от вас. Онези самозвани царски фамилии управляват света от прекалено много време. Добре дошли при първата желязна планина.

— И на мен ми е приятно да се запознаем — каза Джак.

— А сега по-бързо, не бива да се туткаме — каза Бърти, рязко се обърна и закрачи към тъмните недра на Мон Сен Мишел. — Предният отряд на Сфинкса вече пристигна. Не знам къде е самият той, но чух някой да казва, че пътува насам. Предният отряд се води от кардинал Мендоса, който сега се е накичил с папския пръстен и Пръстен на командването, както и от Дионисий Десакс. И от моя шеф подлизурко, младия отец Расмусен, който не пропуска възможност да впечатли всеки висш представител на Църквата и съответно не може да отлепи устни от задника на Мендоса.

Йоланте и Джак забързаха след стария йезуит.

Той се движеше бързо, като опитен планинар.

Завиваха наляво и надясно през лабиринт от стари проходи, докато най-сетне стигнаха до тясно стръмно стълбище.

Бърти тръгна нагоре, без да се спира.

— Това е свещеническият вход към древния храм в планината. Много от старите светилища и храмове имат задни вратички, за да могат грижещите се за тях да влизат, без да използват главните входове.

Обърна се към Йоланте, без да спира да се изкачва.

— О, Йо, какво е станало с прекрасната ти коса?

— Брат ми ме подложи на изтезания, Бърти — отвърна Йоланте.