Мэтью Рейли - Двете изгубени планини

Джак беше виждал какво ли не по време на приключенията си, но не и подобно нещо.

Думите на Алойзиъс отекнаха в главата му.

Точно сега този свят се нуждае от теб повече, отколкото от мен .

И му беше хвърлил защитните слушалки.

Беше го направил, след като бе прочел бележката. Джак грабна листа.

Прочете началото, изписано с големи главни букви:

ЩЕ

СЕ

СЪБУДИТЕ

КАТО

РОБИ

Но под него имаше добавен текст, написан с характерния почерк на Лили:

Сфинкса има звуково оръжие.

Пазете ушите!

Освен това знае за Омега:

Планетата на Нютон, Фридман + Айнщайн к>0. Обичам те, татко.

Знам, че ще дойдеш за м

Последната дума беше недописана.

Мен.

Химикалката се беше изплъзнала от пръстите на Лили, когато тя беше изгубила съзнание.

Но предупреждението й си беше свършило работата.

То беше накарало Алойзиъс Найт да се жертва и да даде шлема си със защитните слушалки на Джак. Алойзиъс веднага си беше дал сметка, че ако някой може да спаси света от Сфинкса и наближаващото събитие Омега, това е Джак Уест-младши с неговите исторически познания и опит, а не той, който също бе имал шанс да го направи.

Джак се огледа отчаяно.

Беше сам, на колене пред катедралата „Св. Василий Блажени“ на Червения площад, с чужд шлем със слушалки на главата, с отпуснатото тяло на Лили в ръце и с безжизнените тела на Стреч и Алойзиъс на земята до него… като в същото време поне сто бронзови бойци бяха заобиколили катедралата от всички страни.

— Стига бе… — промълви той, без да се обръща към никого конкретно.

И тогава армията бронзови бойци закрачи към него.

Четирите групи бронзови войници приближаваха катедралата от четирите й страни.

Изправеният пред тях Джак направи единственото, което успя да се сети.

Метна Лили на лявото си рамо. Откачи крилата от въглеродни нишки на Стреч и го сграбчи за един ремък на костюма му. След това сложи пожарникарската си каска на главата на Алойзиъс, закопча ремъка й и го помъкна по земята към западния портик на катедралата.

Движеше се тромаво заднешком, като влачеше двама мъже и носеше една млада жена на рамото си.

Лили не беше проблем. Едва двайсетгодишна, слаба и в добра форма, тя не тежеше много. Пък и Джак беше готов да я изнесе и от самия ад, дори това да струваше собствения му живот.

Стреч обаче беше едър, а Алойзиъс беше по-тежък и от него.

Това беше огромен товар само за един човек, но Джак се справи, като пъшкаше от напрежение и дърпаше с всички сили.

Четирите редици бронзови фигури продължаваха да приближават.

Задъхан, Джак замъкна другарите си под навеса на портика и погледна назад към приближаващите автомати.

Най-близката до него група се състоеше поне от трийсет. Тоест общият им брой беше най-малко сто, че и повече.

Стъпките им отекваха в мразовития въздух.

На земята между Джак и бронзовите фигури лежеше тялото на някакъв руски пехотинец.

Първият бронзов войник стъпи върху главата му и я смачка с металния си крак, при което черепът на човека се пръсна като презрял домат.

Следващите редици бронзови фигури продължиха да маршируват напред, като премазаха тялото, превръщайки го в кървава киша.

Никой от тях не обърна внимание върху какво стъпва.

— Мамка му — промълви Джак.

И продължи да отстъпва заднешком под тежестта на дъщеря си и приятелите си.

Ако успееше да се добере до тунела под главния неф, може би щеше да…

И тогава Джак падна.

Кракът му се подхлъзна на заледено и той тупна по задник на стъпалата на портика, като изтърва Стреч и Алойзиъс и едва не изпусна Лили.

Просто не беше в състояние да мъкне и тримата.

Не можеше да го направи сам.

Но и не можеше да ги остави.

Нямаше да ги остави.

Наведе глава — изтощен, победен.

— Да ти помогна? — обади се някой зад него.

Джак рязко се обърна.

Алби стоеше в горния край на стълбището — млад чернокож мъж на двайсет и една, с една истинска и една изкуствена ръка и нищо, което да защитава ушите му.

„Но въпреки това е добре…“

Явно и той беше стигнал до катедралата през тунела от Кремъл.

— Знам, че ми каза да чакам при влака, но просто не се сдържах — започна да се оправдава Алби. — Трябваше да дойда за Лили…

Джак се изправи.

— Алби! Млъквай! Радвам се, че си тук! Веднага слизай да ми помогнеш!

Джак съвсем беше забравил за Алби, когото бяха оставили да чака в секретната президентска железопътна станция.

Но пък дори да си спомнеше за него, сигурно щеше да приеме, че и той е станал жертва на камбаната като Алойзиъс.