Джефри Дивър - Невидимия

— Добре, но защо?

— Просто така.

Както можеше да се очаква, резултатът бе отрицателен. Райм не вярваше репортерът да има връзка с Фокусника, но в този случай всичко бе възможно.

В якето имаше и сива пластмасова карта от хотелска стая. Това вече зарадва Райм. Макар че името на хотела не беше изписано (имаше само картинка на ключ и стрелка, показваща в коя посока да се вкара в ключалката), тази информация, както и номерът на стаята, вероятно можеха да се свалят от магнитната лента.

Купър намери името на производителя, изписано с малки букви отзад: „Ей Пи Си, Екрън, Охайо“. След като проведе търсене в базата данни на американските фирми, той установи, че става дума за крупен производител на електронни карти за самоличност и пропуски.

След няколко минути вече говореха със самия директор на Ей Пи Си — енергичен бизнесмен, който не виждаше проблем да работи в събота или да вдига сам телефона си. Райм му обясни какво е положението, описа картата и попита на колко хотела в Ню Йорк са продадени такива.

— О, това е Модел-42. Най-популярният. Правим ги за големите системи за заключване. „Илко“, „Сафлок“, „Теса“, „Винг“, „Сарджънт“ и много други.

— Сещате ли се нещо, което да стесни кръга на търсенето?

— Боя се, че трябва да се свържете с всеки хотел поотделно и да попитате кои използват сиви карти Модел-42. Предполагам, че тази информация я има някъде във фирмата, но не знам къде. Ще се опитам да намеря директора на отдел „Пласмент“ и помощника му. Но за това ще са нужни ден-два.

— Олеле — възкликна Сакс.

„Да, олеле.“

След като затвори, Райм реши, че не може да чака фирмата. Каза на Селито да изпрати картата на Бединг и Сол и да ги накара да обиколят всички хотели в Манхатън и да разберат кой използва проклетите популярни Модел-42. Нареди също пропускът и хотелската карта да бъдат проверени за отпечатъци — но такива нямаше. Откриха само размазани следи от каучукови накрайници.

В якето имаше и още нещо: разписка от ресторант на име „Ривърсайд ин“ в Бедфорд Джънкшън, Ню Йорк. От сметката ставаше ясно, че в събота, 3 април, на маса 12 са обядвали четирима души — това бе преди три седмици. Поръчали пуйка, пай с месо, пържола и специалитета на деня. Никой не беше пил алкохол.

Сакс поклати глава:

— Къде, по дяволите, е този Бедфорд Джънкшън?

— Предполагам, някъде в щата — отвърна Мел Купър.

— На разписката има телефонен номер — отбеляза Бел. — Да им се обадим. Ще попитаме очарователната сервитьорка дали има редовни клиенти, които… — Той се взря в бележката. — … обядват на маса дванайсет. Или поне дали си спомня кой е ял тези манджи. Надали ще излезе нещо, но кой знае?

— Какъв е номерът? — попита детективът.

Бел го продиктува.

Наистина не излезе нищо, точно както бе очаквал Райм. Управителят и сервитьорката нямаха представа кои може да са били клиентите.

— Било истинско гъмжило — обяви Селито и завъртя очи. — Цитирам сервитьорката.

— Не ми харесва — сподели Сакс.

— Кое?

— Защо му е да обядва с други трима души?

— Имаш право — съгласи се Бел. — Как смяташ, просто с приятели ли е бил, или има съучастници?

— Не мисля — отвърна Селито. — Серийните убийци почти винаги действат сами.

Кара не се съгласи:

— Той е илюзионист, не забравяйте. Те често използват услугите на други хора. „Доброволци“ от публиката. Хора, които работят за илюзиониста, но зрителите не го знаят. Асистенти. За едно добро представление е нужен цял екип.

„Проклятие — помисли си Райм, — един престъпник ни стигаше. Ако има и помощници, ще е сто пъти по-опасен.“

— Запиши го, Том — заповяда той. — И да видим уликите от уличката, в която го е арестувал Бърк.

Първият предмет бяха белезниците на полицая.

— Освободил се е за секунди. Трябва да е имал ключ — отбеляза Сакс.

За ужас на полицаите повечето белезници могат да се отварят с ключета, които се намират в много оръжейни магазини и струват няколко долара.

Райм се приближи до масичката и огледа внимателно белезниците.

— Обърни ги… Вдигни ги… Може да е имал ключ, но виждам пресни драскотини по ключалката. Сигурно е използвал тел.

— Ама Бърк го е претърсил — изтъкна Сакс. — Откъде ще вземе тази тел?

— Може да е била скрита навсякъде. В косата, в устата му.

— В устата ли? — замисли се Райм. — Облъчи ги с АИС, Мел.

Купър си сложи предпазни очила и насочи алтернативния източник на светлина към белезниците.

— Да — обяви, — има малки петна около ключалката.