Джефри Дивър - Невидимия

— Тази идея за илюзионизма.

„Не ставай сантиментален — рече си. — Винаги когато се напиеш, ставаш сантиментален.“ Тази самопреценка обаче не му попречи да продължи да пие и да добави:

— Понякога наистина е тежко.

Сведе жален поглед към неподвижното си тяло. Веднага съжали за тези думи — и за жеста си — и понечи да смени темата. Кара обаче не изрази никакво съчувствие.

— Знаеш ли — започна, — понякога не съм сигурна дали действителността съществува.

Райм смръщи вежди.

— Не преминава ли голяма част от живота ни в илюзия? — продължи тя.

— В какъв смисъл?

— Ами… всичко минало е спомен, нали?

— Така е.

— А бъдещето е във въображението ни. И двете са илюзорни: спомените нямат значение, а бъдещето е непредвидимо. Единственото реално нещо е сегашният момент — а той постоянно преминава от въображение в спомен. Виждаш ли? По-голямата част от живота е илюзия.

Райм се усмихна. Като логик и учен много му се искаше да направи на пух и прах теорията ѝ. Ала не можеше. Тя имаше право. Самият Райм прекарваше голяма част от времето си в спомени за миналото, за времето преди нещастието. И мислеше много за бъдещето си. Често си фантазираше как би могло да бъде, ако се подложи на операцията, на която все не се решаваше. Щеше ли да е в състояние отново да ходи? Поне да движи ръката си? Как би се отразило това на връзката му със Сакс?

Професията също беше една илюзия: когато работеше по някое разследване, той винаги се обръщаше към обширните си познания за уликите, към спомените си за минали престъпления.

„Всичко минало е спомен, а бъдещето е във въображението ни…“

— След като разчупихме леда — добави тя, докато слагаше захар в кафето си, — искам да ти призная нещо.

Той отпи нова глътка.

— Да?

— Когато те видях за пръв път, си помислих…

„О, да — спомни си той… — Онзи поглед. Вечно обърнат на друга страна. И Онази усмивка. Единственото по-лошо нещо са неловките извинения за Онзи поглед и Онази усмивка.“

Тя се поколеба, сетне продължи:

— Помислих си какъв удивителен илюзионист си.

— Аз ли? — изненада се Райм.

Тя кимна:

— Ти си играеш с възприятията и реалността. Когато човек те погледне и види, че си сакат… Така ли се казва?

— Евфемизмът е „инвалид“. Аз лично предпочитам „прецакан“.

Кара се засмя и продължи:

— Хората виждат, че не можеш да се движиш. И вероятно си мислят, че имаш и психологически проблеми, че си умствено изостанал. Така ли е?

Вярно беше. Непознатите често му говореха по-бавно и по-високо, обясняваха му очевидни неща с прости думи. (За ужас на Том понякога Райм започваше да мърмори нечленоразделно или да втренчва в тях неадекватен поглед и те се оттегляха ужасени.)

— Зрителите си създават предварително мнение за теб и не могат да предположат, че именно ти стоиш зад илюзиите, които виждат. Някои започват да бърборят за здравословното ти състояние. Други избягват да те гледат. Точно тогава можеш да ги преметнеш… Както и да е, когато те видях за пръв път, ти беше в количката и си личеше, че си страдал много. А аз не проявих никакво съчувствие, не те попитах как се чувстваш, дори не казах „Съжалявам“. Просто си мислех, че сигурно си дяволски добър изпълнител. Беше доста коравосърдечно от моя страна и ми се струва, че те обидих.

Това му достави огромно удоволствие и той я увери:

— Повярвай ми, изобщо не обичам да ми съчувстват или да ме третират като малко дете. Предпочитам коравосърдечността.

— Така ли?

— Да.

Тя вдигна чашата си:

— Да пием за великия илюзионист, Неподвижния маг.

— Фокусите с ръце не ми се удават много — отбеляза той.

— Както казва господин Балзак, по-важен е сръчният ум.

В този момент външната врата се отвори и гласовете на Сакс и Селито отекнаха в коридора. Райм вдигна вежди и се наведе към сламката в чашата си.

— Гледай сега — прошепна. — Този номер се нарича „Изчезване на уличаващите доказателства“.

— Първо, приемаме ли, че е мъртъв? — попита Лон Селито. — Че си прави компания с рибите?

Сакс и Райм се спогледаха.

— Не — казаха едновременно.

— Знаете колко коварни са тези води — продължи дебелият детектив. — Истинска адска яма. Много деца, които се осмелят да плуват в тях, изчезват безследно.

— Донеси ми трупа му и ще повярвам — рече Райм.

Поне имаше нещо окуражително — минаваше 16:00 часа. От нападението над последната жертва бяха изтекли повече от два часа, а още нямаха сигнал за убийство или изчезване. След като замалко не го бяха заловили и след падането в реката убиецът вероятно беше станал по-предпазлив. Може би сега, когато знаеше, че полицията е по следите му, той щеше да прекрати атаките си поне за кратко и така щеше да даде възможност на Райм и екипа му да разкрият скривалището му.