Тя не би се учудила, ако е вече на километри от това място, преобразен с нови дрехи и дегизировка в търсене на поредната си жертва.
* * *
Преподобният Ралф Суенсън беше в града от няколко дни — това бе първото му посещение на Ню Йорк — и реши, че никога няма да свикне с това място.
Слаб мъж, леко оплешивял и стеснителен, той се грижеше за душите на жителите в едно градче на много километри оттук, хиляди пъти по-малко и с десетки години по-изостанало от Манхатън.
Докато от църквицата му се откриваше гледка към тучни пасбища с кротки животни, от олющения прозорец на евтиния му хотел близо до Китайския квартал се виждаше гола тухлена стена с мацаница от ярък спрей, изобразяваща полов орган.
Докато по улиците на родния му град хората го срещаха с думи като „Здравейте, отче“ или „Прекрасна проповед“, тук му крещяха „Дай кинти“, „Имам СПИН“ или пък „Духай“.
Преподобният Суенсън щеше да остане тук съвсем за кратко и предполагаше, че ще преживее културния шок след известно време.
През последните няколко часа се опитваше да чете старата, полуразпаднала се Библия в хотелската си стая. Евангелието от Матея не му помагаше да се абстрахира от шума, издаван от един проституиращ гей и клиента му, които тресяха кревата в съседното помещение и виеха от болка или удоволствие, а най-вероятно и от двете.
Отецът знаеше, че би трябвало да изпитва гордост, че именно той е избран за тази мисия в Ню Йорк, но се чувстваше като апостол Павел при едно от пътешествията му сред неверниците в Гърция и Мала Азия, където бил посрещан с насмешка и презрение.
— Ох, ох, ох… По-дълбоко, по-дълбоко… Ох, да, да, да, това е, това е…
Да, това беше. Дори апостол Павел не се бе сблъскал с такава поквара. Концертът започваше след седем часа, но преподобният Суенсън реши да излезе по-рано. Той се среса, намери очилата си и прибра Библията, една карта на града и проповедта, върху която работеше, в куфарчето си. Слезе във фоайето, където седеше друга проститутка. Тази беше… или поне изглеждаше като жена.
„Отче наш, който си на небето…“
Със свито сърце и сведена глава той я подмина, като очакваше да му направи предложение. Ала тя… или той, каквото и да беше, просто се усмихна и каза:
— Хубава вечер, нали, отче?
Преподобният Суенсън примигна и също се усмихна:
— Да, така е.
Едва се сдържа да не добави „чадо мое“, въпреки че не беше използвал този израз нито веднъж през целия си живот. Задоволи се само да каже:
— Приятен ден.
И излезе на негостоприемната улица на Долен Ийстсайд.
Спря на тротоара пред хотела. По улицата профучаваха таксита, млади азиатци и латиноамериканци бързаха нанякъде, автобуси изпускаха горещи, задушливи газове, доставчици на китайска храна се провираха с велосипедите си сред тълпата. Всичко бе толкова изтощително. Напрегнат и разтревожен, свещеникът реши, че разходката до училището, където щеше да се състои концертът, ще го разсее. Беше проверил на картата и знаеше, че пътят е дълъг, но се нуждаеше от нещо, което да го освободи от безумния страх, който изпитваше. Можеше да погледа витрините, да спре да закуси, да поработи върху проповедта си.
Тръгна и се почувства, сякаш някой го наблюдаваше. Погледна наляво, в тясната уличка до хотела. Полускрит до един контейнер, стоеше мъж с кестенява коса и гащеризон, държеше малка кутия с инструменти. Оглеждаше изпитателно свещеника. Сетне, сякаш имаше някакви нечисти помисли, се обърна и се оттегли.
Преподобният Суенсън стисна дръжката на куфарчето си, почуди се дали не е направил грешка, като не е останал в безопасната — макар и воняща и шумна — стая до началото на концерта. Сетне се засмя сам на себе си.
„Я по-спокойно — рече си. — Този човек сигурно е някой чистач или общ работник, може би дори служител на хотела, изненадан да види свещеник на такова отвратително място.“
Освен това, продължи да размишлява, докато вървеше на север, той беше Божи служител и това го правеше до известна степен неуязвим дори тук, в съвременния Содом.
Сега е тук, в следващия момент го няма.
Невъзможно бе червеното топче да се прехвърли от протегнатата ръка на Кара зад ухото ѝ.
Но точно така стана.
След като го взе и го хвърли във въздуха, не беше възможно да изчезне и да се появи отново в свивката на левия ѝ лакът.
Точно така обаче се случи.
„Как го прави?“ — питаше се Линкълн Райм.
Намираха се в лабораторията на долния етаж и чакаха Амелия Сакс и Роланд Бел. Мел Купър подреждаше уликите, а от уредбата звучеше джазова музика.
Читать дальше