Джефри Дивър - Невидимия

Кара стоеше пред прозореца, облечена с една от черните фланелки на Сакс от гардероба на горния етаж. В момента Том переше блузата ѝ.

— Откъде ги взе? — попита Райм и кимна към топчетата.

Не беше забелязал да ги вади нито от чантичката, нито от джоба си.

Тя му обясни с усмивка, че ги е „материализирала“.

— Къде живееш? — поинтересува се той.

— Във Вилидж.

Обзеха го спомени.

— Преди да се разделим с жена ми, повечето ни приятели живееха там. И в Сохо — каза бавно.

— Не ходя много на север от Двайсет и трета.

Той се засмя:

— По мое време Четиринайсета беше началото на демилитаризираната зона.

— Май нашата страна надделя — пошегува се тя.

Топчето изчезна и пак се появи, премести се от едната ръка в другата, сетне се запремята във въздуха.

— Откъде този акцент? — поинтересува се той.

— Имам ли акцент?

— Да го наречем интонация… звучене.

— Вероятно от Илинойс. От Средния Запад.

— Аз също съм от Илинойс.

— Не съм стъпвала там от осемнайсетгодишна. Учих в Бронксвил.

— „Сара Лоурънс“, театрално майсторство? — опита се да отгатне Райм.

— Английска филология.

— И тук ти хареса и реши да останеш.

— Ами… хареса ми да живея в големия град. След смъртта на татко майка ми се премести наблизо.

Майка ѝ е вдовица… Като майката на Сакс, помисли си Райм. Почуди се дали Кара има същия проблем с майка си като Амелия. В последните години бе постигнато известно примирие, но в детството на Сакс майка ѝ била сприхава, непредвидима, нервна. Роуз не можеше да разбере защо съпругът ѝ не се стреми да се издигне по-високо от обикновен полицай и защо дъщеря ѝ не желае да поеме към блестяща кариера. Това естествено съюзяваше баща и дъщеря и допълнително влошаваше нещата. Сакс му беше разказвала, че в лоши дни двамата се криели в гаража, където намирали един познат свят — света на машините, подчиняващ се на обикновените физически закони. Двигателите, окачванията и предавките не изпадаха в нервни кризи, не четяха поучителни проповеди и никога не обвиняваха човека за провалите му.

Райм се беше срещал с Роуз Сакс няколко пъти и я намираше очарователна, бъбрива, малко странна и горда с дъщеря си. Знаеше обаче, че отношенията между родители и деца постоянно се променят.

— И как е животът, когато майка ти е наблизо? — попита скептично Райм.

— Звучи, все едно имаш постоянна телефонна връзка с ада, а? Обаче не е така. Страхотна жена е моята майчица. Тя е… ами, какво да ти кажа, майка. Всичките имат нещо общо. Не можеш да ги промениш.

— Къде живее?

— В един старчески дом, в Горен Ийстсайд.

— Много ли е болна?

— Нищо сериозно. Добре е. — Кара разсеяно прокара топчетата по пръстите си и ги скри в дланта си. — Веднага щом се оправи, ще отидем в Англия, само двете. Лондон, Стратфорд, Котсуърлд. Навремето ходих там с родителите си. Това е най-прекрасната ми ваканция. Този път ще карам в лявото платно и ще пия топла бира. Преди не ми позволиха. Бях на тринайсет. Ти ходил ли си там?

— Да. Работил съм със Скотланд ярд. Изнасял съм и лекции. Не съм ходил от… от известно време.

— Илюзионизмът винаги е бил по-популярен в Англия, отколкото тук. Там има толкова много места, пазещи духа на историята. Искам да покажа на мама Египетския музей в Лондон. Той е нещо като световен център на магията и илюзионизма. Ще бъде нещо като поклонническо пътуване.

Той погледна към вратата. Том не се виждаше.

— Ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се.

— Трябва да взема едно лекарство.

Кара погледна няколкото шишенца с хапчета до стената.

— Не, там, върху библиотеката.

— А, ясно. Коя?

— Най-крайната. „Макалън“, осемнайсетгодишно. И колкото по-тихо го сипваш, толкова по-добре — добави шепнешком той.

— О, аз съм най-подходящият човек. Робер-Худен казвал, че за да станеш добър илюзионист, трябва да притежаваш три качества: сръчност, сръчност и пак сръчност.

След секунди в чашата му вече имаше порядъчно количество уиски — тя наистина го наля безшумно и почти незабележимо. Дори да стоеше до тях, Том нямаше да види. Тя сложи сламка в чашата и я закрепи на подставката на инвалидната количка.

— Сипи си и ти — покани я Райм.

Кара поклати глава и махна към кафеварката.

— Аз се тровя с това.

Райм смукна глътка уиски. Изви главата си назад и изгарящата течност бавно се стече в гърлото му. Не спираше да наблюдава Кара в ръцете. Отпи втора глътка.

— Харесва ми.

— Какво? — попита тя.