Джефри Дивър - Невидимия

— Какво е работил? — попита тя единия от полицаите.

— Театрален гримьор. Работи на Бродуей. Намерихме куфарчето му в задната уличка. Нали знаеш — лак за коса, гримове, четки. Тръгвал за работа.

Сакс се почуди дали Калвърт е работил за комерсиални фотографски фирми и ако беше така, дали я е гримирал, когато се беше снимала за модната агенция „Шантел“ на Медисън Авеню. За разлика от много фотографи (а и от счетоводителите на агенциите) гримьорите се отнасяха към фотомоделите като към човешки същества. Някой от началниците например можеше да каже: „Добре, хайде, боядисвай я“, а гримьорът измърморваше под носа си: „Не ми прилича на дървена ограда.“

Един детектив азиатец от Пети участък, към който бе тази част на града, се приближи до вратата, като затваряше телефона си.

— Какво е положението? — попита високо.

— Какво било положението! — измърмори мрачно Селито. — Някаква идея как се е измъкнал? Жертвата сама е повикала полиция. Патрулът трябва да е пристигнал за десетина минути.

— За шест.

Сержантът обясни:

— Пристигнахме без сирена и сложихме хора на двата входа на сградата. Когато влязохме, тялото беше още топло. Около 37 градуса. Проверихме всички околни апартаменти, но не видяхме нито следа от убиеца.

— Свидетели?

Сержантът кимна:

— Единственият човек в коридора беше една възрастна жена. Тъкмо излизаше и ни отвори. Когато се върне, можем да я разпитаме. Може би го е видяла.

— Излизаше ли? — попита Селито.

— Да.

Райм се обади по радиостанцията:

— Досещаме се вече кой точно е излизал, нали?

— Мамка му! — възкликна Сакс.

Детективът я успокои:

— Няма проблем, оставихме бележки под всички врати. Една от тях трябва да е на нейния апартамент. Когато се върне, ще ни се обади.

— Не, няма — въздъхна Сакс. — Тя е извършителят.

— Тя? — удиви се сержантът и се изсмя.

— Не е „тя“ — обясни Сакс. — Само е приличал на старица.

— Добре, полицай — намеси се Селито, — да не изпадаме в параноя. Този човек не може да си смени пола.

— Напротив. Спомни си какво ни разказа Кара. Това е бил той, лейтенанте. Искаш ли да се обзаложим?

В ухото ѝ прозвуча гласът на Райм:

— Аз лично не бих заложил срещу теб, Сакс.

Сержантът се оправда:

— Беше около седемдесетгодишна. И носеше голяма чанта с покупки. Ананас…

— Вижте — рече Сакс и посочи плота в кухнята.

Там имаше две бодливи листа. До тях лежеше картонче, рекламиращо вкусни рецепти с пресен ананас.

„По дяволите! Бил е в ръцете им.“

— И вероятно оръжието на убийството е било в чантата — отбеляза Райм.

Сакс повтори думите му на умърлушения детектив от Пети участък.

— Не видяхте лицето ѝ, нали? — обърна се към сержанта.

— Не. Погледнах я съвсем за кратко. Цялата беше, нали знаете, изрисувана. Омазана с онова чудо, как се казваше? Баба ми го използва.

— Руж?

— Да. И веждите ѝ бяха изписани… Е, бързо ще я… го заловим. Не може да стигне много далеч.

— Сигурно вече си е сменил дрехите — намеси се Райм. — Може би ги е хвърлил някъде наблизо.

Сакс се обърна към детектива азиатец:

— Вероятно вече е с други дрехи. Сержантът може да ви опише облеклото му преди. Изпратете хора да претърсят контейнерите за смет и страничните улички наоколо. Най-вероятно ще се отърве от дрехите колкото може по-бързо.

Детективът се намръщи и изгледа Сакс от глава до пети. Един предупредителен поглед от Селито ѝ подсказа, че ако иска да стане сержант, човек не бива да се държи като такъв, преди да го повишат. Сетне той нареди да се извърши претърсване на квартала и другият детектив вдигна радиостанцията си, за да даде заповеди.

Сакс облече белия си гащеризон и се зае с огледа на местопрестъпленията: апартамента, коридора и задната уличка (където намери най-странна улика в цялата си практика — черна котка играчка). За накрая остави страховитата сцена в апартамента на младежа, огледа трупа и събра веществените доказателства.

Тъкмо тръгваше към колата, когато Селито я спря:

— Чакай малко, полицай. — Той затвори телефона (ако се съди по намръщеното му лице — бе провел труден разговор). — Трябва да се срещна с капитана и началника на отдела. Искам една услуга от теб. Към разследването ще бъде прикрепен още един човек. Искам да минеш да го вземеш.

— Добре. Но защо още хора?

— Защото в рамките на четири часа имаме два трупа, а още нямаме заподозрян — сопна се той. — А това означава, че шефовете не са на кеф. Ето ти първото правило на сержанта: когато шефовете не са на кеф, трябва сериозно да си размърдаш задника.