Джефри Дивър - Невидимия

Движеха се безшумно.

Две коли с по двама полицаи.

Сержантът беше в първата. От обаждането бяха изминали само шест минути. Въпреки че разговорът бе прекъснат, от централата веднага определиха адреса по телефонния номер.

Шест минути… Ако имаха късмет, жертвата щеше да е още жива. Ако имаха по-малко късмет, поне щяха да заварят престъпника.

Той се обади по радиостанцията:

— Сержант четири-пет-три-едно до централата. Намирам се на местопроизшествието на Девета улица.

— Прието, четири-пет-три-едно. Линейката е на път. Има ли пострадали?

— Още не знаем, край.

— Прието, край.

Той изпрати един от хората си отзад, за да пази задния вход и прозорците, друг остави отпред. Третият полицай го придружи във фоайето.

Ако имаха късмет, престъпникът щеше да скочи през някой прозорец и да си счупи глезена. Сержантът не беше в настроение за преследване в този хубав ден.

Намираха се в Алфабет Сити — един от най-опасните райони в Манхатън. Когато наближиха вратата, двамата полицаи извадиха оръжията си.

Ако имаха късмет, престъпникът щеше да е въоръжен само с нож. Или с нещо, подобно на доспехите на онзи наркоман от миналата седмица: пръчка и капак от кофа за боклук вместо щит.

Е, поне намериха кой да ги пусне в сградата. Една възрастна жена, приведена под тежестта на пазарска чанта, от която се подаваше огромен ананас, тъкмо излизаше. Тя примигна изненадано и задържа вратата, за да влязат.

— Нищо сериозно, госпожо — увери я сержантът.

„Ако имаме късмет…“

Апартамент 1J се намираше в дъното на коридора на първия етаж. Сержантът застана отляво на вратата. Колегата му — срещу него. Сержантът почука с изпъкналите кокалчета на пръстите си.

— Полиция! Отвори! Веднага!

Никакъв отговор.

— Полиция!

Той натисна лекичко бравата. Пак късмет. Беше отключено. Сержантът отвори рязко вратата и двамата мъже застинаха в очакване. Накрая сержантът се престраши да надникне.

— О, Боже всемогъщи — прошепна при вида на онова, което съзря в средата на хола.

Думата „късмет“ моментално се изпари от съзнанието му.

Тайната на доброто преобразяване е да направиш значителни, но прости промени във външността и поведението си, като едновременно с това отвлечеш вниманието на публиката с похватите на разсредоточаването.

А никоя промяна не е по-значителна от преобразяването в старица, натоварена с тежки пазарски чанти.

Малерик знаеше, че полицията скоро ще пристигне. Затова след краткото представление в апартамента на Калвърт набързо се преобрази в една от неузнаваемите си външности: със синя рокля с висока яка и бяла перука. Вдигна еластичните крачоли на дънките си над коленете и отдолу се показаха плътни чорапогащи. Свали брадата и намаза лицето си с яркия руж, който възрастните жени много използват. Допълнително очерта веждите си. Няколко десетки черти с тънък кафеникав молив придадоха на кожата му набръчкан вид. Смени обувките си.

За разсредоточаването намери пазарска чанта и я напълни с вестници (сложи и тръбата и другото оръжие, което бе използвал за номера). Отгоре намести големия ананас, който намери в кухнята на Калвърт. Ако срещнеше някого на излизане, едрият плод щеше да привлече вниманието.

Сега, на двеста-триста метра от постройката и все още облечен като жена, той спря и се облегна на една стена, сякаш да си поеме въздух. Сетне се вмъкна в тъмна уличка. С едно дръпване смъкна роклята, която се държеше само на тънки лепенки. Скри дрехата и перуката в трийсетсантиметровия еластичен пояс, който носеше около кръста си. Той притискаше дрехите и дегизировката и ги правеше невидими под ризата.

Смъкна отново крачолите, изтри грима от лицето си, после се погледна в едно джобно огледалце. Пъхна каучуковите подплънки в пазарската чанта, а нея сложи в плътен найлонов плик. Намери една неправилно паркирана кола, отвори багажника ѝ и остави плика вътре. Полицията нямаше да се сети да проверява багажниците, а и без това колата надали щеше да дочака собственика си.

Той отново излезе на главната улица и се насочи към станцията на метрото.

„Какво мислите за втория номер, почитаема публика?“

Той считаше, че се е справил добре, особено след като се подхлъзна и изпълнителят успя да избяга в сградата и да заключи двете врати.

Когато стигна задната врата на постройката, Малерик вече бе извадил инструментите си.

От години се упражняваше да отваря ключалки. Това бе едно от първите умения, на които го беше научил наставникът му. При тази дейност се използват два инструмента: лостче, което се пъха в ключалката и с чиято помощ се упражнява постоянен натиск върху механизма, и тел, с която се изместват щифтчетата, докато вратата се отключи.