Джефри Дивър - Невидимия

Калвърт навлече кожено яке, заключи апартамента си и тръгна по тихия коридор на постройката в Ийст Вилидж. Повечето му съседи сигурно бяха навън и се наслаждаваха на този първи хубав пролетен уикенд за годината или още спяха след снощните си похождения.

Излезе през задната врата, както винаги. Тръгна по уличката, но на няколко метра в един вход забеляза движение.

Спря и се взря в полумрака. Някакво животно. Боже мили, да не би да е плъх?

Не, беше котка, очевидно ранена. Той се огледа, но уличката бе съвсем пуста.

„О, бедното животинче!“

Калвърт не си падаше особено по домашните животни, но се беше грижил за териера на един съсед и собственикът му бе казал за всеки случай, че ветеринарят на Билбо има кабинет съвсем близо, на „Сейнт Марк“. Можеше да занесе котката на път за метрото. Сестра му може би щеше да я задържи. Беше осиновила деца, защо не котка?

Мотаенето из задните улички не беше най-доброто занимание за този квартал, но Калвърт се увери, че все още е съвсем сам. Приближи се бавно, за да не уплаши животното. То лежеше на една страна и мяукаше немощно.

Как да го хване? Нямаше ли да го одраска? Спомняше си една лекция за котешката треска. Животното обаче изглеждаше твърде слабо, за да му навреди.

— Ехо, какво ти е, дребосък? — попита той с успокоителен тон. — Ранен ли си?

Калвърт приклекна, остави кутията с гримовете на паважа и се пресегна внимателно, в случай че котката се опита да го одраска. Докосна я, но отдръпна ужасено ръка. Животното беше леденостудено и изкормено. Дали не бе вече мъртво? Не, още движеше единия си крак. И отново измяука слабо.

Той пак го докосна. Чакай, това под кожата не бяха кости. Бяха пръчки и в тялото имаше метална кутия.

Какво, по дяволите, беше това?

Дали скрита камера? Дали някой мръсник не му въртеше номер?

Той вдигна поглед и видя друг човек на около три метра от себе си. Калвърт се стресна и се отдръпна. Другият мъж стоеше приклекнал…

Не. Това беше собственото му отражение от голямо огледало, поставено в дъното на тъмния вход. Калвърт видя собственото си ужасено лице, широко отворените си очи. Той се поотпусна и понечи да се засмее. Ала изведнъж отражението му се наклони напред — огледалото падна и се разби.

Брадатият мъж на средна възраст, който се беше крил отзад, се хвърли към него с парче метална тръба в ръката.

— Не! Помощ! — изкрещя младежът и отскочи. — Боже мили!

Нападателят замахна с тръбата към главата му.

Калвърт успя да грабне кутията от земята и отби удара. Скочи на крака и побягна. Нападателят го подгони, но се подхлъзна и падна болезнено на коляно.

— Ето ти портфейла! Вземи го!

Калвърт издърпа портфейла от джоба си и го хвърли назад, но нападателят не му обърна внимание, изправи се и пак се втурна след него. Препречваше му пътя към главната улица. Единствената възможност за отстъпление беше към сградата.

„О, Господи, мили Боже…“

— Помощ, помощ, помощ!

„Ключовете! Бързо!“

Той ги напипа в джоба и хвърли бърз поглед назад. Нападателят беше едва на десетина метра.

„Ако не отворя вратата от първия път… мъртъв съм.“

Блъсна се в металната врата и като по чудо улучи ключалката от първия път. Бързо превъртя ключа. Вратата се отвори, той влезе и я затръшна с все сила след себе си. Тя се заключи автоматично.

С разтуптяно сърце и задъхан от страх, той остана за миг, опрял гръб о стената.

„Какъв беше този, обирджия? Убиец на гейове? Наркоман? Няма значение. Няма да позволя да му се размине.“

Изтича до апартамента си. И тази врата се отвори бързо. Той влезе и заключи.

Изтича в кухнята. Грабна телефона и набра 911. След малко от слушалката прозвуча женски глас:

— Полиция и противопожарна служба.

— Някакъв мъж! Някакъв мъж ме нападна преди малко! Навън е!

— Ранен ли сте?

— Не, но трябва да изпратите полиция! Бързо!

— При вас ли е?

— Не, не успя да влезе. Заключих. Но може би още е на улицата! Побързайте!

„Какво беше това?“ — запита се Калвърт. Бе усетил въздушно течение.

Диспечерката се обади настойчиво:

— Господине, там ли сте? Можете ли…

Калвърт се обърна към вратата и изпищя. Брадатият с тръбата, застанал на няколко крачки от него, спокойно издърпа кабела на телефона от контакта. „Вратите! Как ги е отключил?“

Калвърт отстъпи, допря гръб до хладилника — нямаше повече накъде.

— Какво? — прошепна, като забеляза белега на шията на нападателя и срасналите му пръсти. — Какво искаш?

Нападателят не му отговори, огледа се — първо към кухненската маса, после към масичката в хола. По лицето му се изписа задоволство. Сетне се обърна и небрежно замахна с тръбата към вдигнатите ръце на Калвърт.