Джефри Дивър - Невидимия

Страхотна история. Щеше да хареса на хлапетата.

Полицаят още закриваше прокурора.

„Добре, хайде — помисли си Хобс и смъкна предпазителя на голямата пушка. — Няма време. Горете в ада, убийци на християни!“

Прицели се в крака на полицая и постави пръст на спусъка, като със съжаление си мислеше, че ченгето е бяло.

Хобс Уентуърт обаче бе научил едно нещо от живота: човек трябва да улучи целта си, независимо каква е тя.

Роланд Бел усещаше характерната миризма на метал, пластмаса и пот от радиостанцията, която държеше пред лицето си.

— Специален екип четири, готови ли сте?

— Да.

— Добре, хайде…

В този момент отекнаха изстрели.

Бел подскочи.

— Гърмежи! — изкрещя Грейди. — Чух стрелба! Ранен ли си?

— Стой мирно — нареди Бел и също приклекна.

Извъртя се, вдигна пистолета си и се взря в сградата отсреща. Започна да брои трескаво наум.

— Видях къде е — рече накрая по радиостанцията. — Екип четири, трети етаж, петия прозорец от северния ъгъл на сградата. — Сетне се взря в прозореца. — Ох.

— Повтори пак — прозвуча гласът от радиостанцията.

— Казах „Ох“.

— Аха. Добре. Край.

— Какво има? — попита Грейди и понечи да се изправи.

— Не ставай — нареди детективът и се изправи предпазливо. Заоглежда тротоара. Имаше възможност наоколо да дебнат още стрелци. След секунди по улицата се приближи брониран микробус и двамата с Грейди се качиха. Колата потегли към дома на прокурора.

Бел хвърли поглед назад, на улицата се появиха още коли на Специалния отряд.

„Не се бой… той ще ни открие.“

Е, той наистина ги откри.

Бел бе стигнал до извода, че най-вероятно убиецът да се опита да стреля по Грейди от съседната сграда, от някой от долните етажи. Покривът не беше подходящ избор, защото се следеше от десетки видеокамери. Бел остана на открито за примамка, защото знаеше една съществена подробност от случая с освобождаването на заложници — прозорците на новата държавна сграда бяха запечатани и с бронирани стъкла.

Имаше малка вероятност похитителят да използва бронебойни куршуми, способни да пробият два и половина сантиметровите стъкла, но Бел си спомни един израз, който беше чул преди няколко години: „Дори Господ невинаги се презастрахова.“

Затова реши да рискува — да подмами похитителя да стреля — с надеждата стъклото да се напука и да го издаде.

И планът му успя — макар и с една малка промяна, както Бел беше споменал по радиостанцията: „Ох…“

— Екип четири до Бел. Прав беше.

— Казвай.

— Вътре сме. Районът е отцепен. Само… как се наричаха онези… наградите „Дарвин“! Нали се сещаш, за най-тъп начин да се самоубиеш.

— Да, същите. Къде се е праснал?

Бел беше забелязал местоположението на похитителя не по напуканото стъкло, а по голямото кърваво петно, което се появи на единия прозорец. Полицаят от Специалния отряд обясни на Бел, че куршумите с медна обвивка, използвани от похитителя, са рикоширали от бронираното стъкло, пръснали са се и са се забили в тялото му на пет-шест места, най-вече в слабините, където явно бяха засегнали голям кръвоносен съд. Убиецът беше умрял от загуба на кръв още преди пристигането на отряда.

— Кажи ми, че е Уиър — рече Бел.

— Не, съжалявам. Някой си Хобс Уентуърт от Кантон фолс.

Бел се намръщи. Значи Уиър и може би някои негови съучастници още бяха наоколо.

— Намерихте ли нещо, което да подскаже къде може да е Уиър? — попита той.

— Не. Само документите на умрелия. И представи си, сборник с библейски притчи за деца. — Полицаят замълча, сетне добави: — Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но има още една жертва, Роланд. Убил е някаква жена, явно за да проникне в сградата… Добре, ще запечатаме стаята и ще продължим издирването на Уиър. Край.

Детективът поклати глава и се обърна към Грейди:

— Никаква следа от него.

Всъщност това беше основният проблем. Може би бяха открили цял куп следи, можеше Уиър да е сред тях — преоблечен като полицай, санитар, репортер, цивилен детектив, минувач или бездомник, — но те просто не го знаеха.

През мътното стъкло на стаята за разпити Констабъл видя мрачното лице на едрия чернокож надзирател. Лицето изчезна и пазачът се присъедини към колегата си в коридора.

Констабъл стана и се приближи до прозореца. Погледна човека, който току-що се бе показал на вратата. Двамата надзиратели разговаряха мрачно.

— Какво има? — попита Джоузеф Рот.

— Нищо — отвърна Констабъл. — Нищо не съм казал.