Джефри Дивър - Невидимия

Докато отиваше към ложата, пейджърът ѝ изпиука.

Щом видя номера, дъхът ѝ секна; веднага изтича при един телефонен автомат и набра с треперещи пръсти.

— „Стайвсънд манър“ — прозвуча в слушалката.

— Джейнин Уилямс, моля.

Наложи се да изчака, стори ѝ се цяла вечност.

— Ало?

— Аз съм, Кара. Мама добре ли е?

— О, добре е. Исках обаче да ти кажа… не храни излишни надежди, но преди няколко минути се събуди и попита за теб. Знае, че е неделя вечер, и си спомня идването ти по-рано.

— Искаш да кажеш, че помни, че съм била аз?

— Да, истинското ти име. След това се намръщи и добави: „Но се представи пак с онзи глупав псевдоним.“

„О, Господи… Възможно ли е да се подобрява?“

— И ме позна и попита къде си. Каза, че искала да ти разправи нещо.

Сърцето на Кара заби лудо.

„Кажи ми нещо…“

— По-добре побързай, скъпа. Може да е трайно, но нали знаеш как е.

— В момента имам важна работа, Джейнин. Ще дойда веднага щом се освободя.

Кара затвори и разтреперана, се върна на мястото си. Напрежението беше нетърпимо. Точно в момента майка ѝ може би питаше за дъщеря си. Мръщеше се разочаровано, че момичето не е там.

„Нека да дойде по-скоро“ — замоли се тя и отново погледна вратата с надежда да зърне Кадески.

Нищо.

Искаше ѝ се да може да направи някакъв фокус и директорът на цирка да се материализира пред нея.

Отново насочи поглед към вратата.

За момент не стана нищо. Сетне се появиха няколко души. Никой от тях не беше Кадески. Бяха просто три жени със средновековни костюми и маски с жални изражения.

Роланд Бел стоеше в началото на една тясна уличка на Долен Манхатън, между високата сграда на съда и някаква невзрачна постройка срещу нея.

Все още нямаше и следа от волвото на Чарлс Грейди.

Никаква следа от Уиър.

„Какво бих направил аз на мястото на убиеца? Как бих планирал покушението? В тази ли сграда щях да се скрия? Или в онази кола? Този минувач не е ли малко подозрителен? Ами тази бебешка количка? Този четирийсетгодишен мъж със сладоледа не е ли малко странен?“

Той отново се завъртя. Къде, къде, къде?

Откъм съда се чу клаксон. Викове. Бел се обърна и се затича по посока на шума; чудеше се дали не е заблуда.

Не, беше обикновена улична свада.

Той се обърна към входа на съда и се озова лице в лице с Чарлс Грейди, който крачеше бавно по улицата. Вървеше с наведена глава, потънал в размисли. Детективът се втурна към него и извика:

— Чарлс! Залегни! Уиър е избягал!

Грейди спря и се намръщи.

— Залегни! — изкрещя задъхано Бел.

Уплашен, прокурорът приклекна между две паркирани коли.

— Какво е станало? — извика. — Жена ми, детето?

— Моите хора ги охраняват — отвърна детективът; сетне извика към минувачите: — Полицейска акция! Разпръснете се!

Хората се оттеглиха моментално.

— Семейството ми! — извика отчаяно Грейди. — Сигурен ли си?

— Добре са.

— Ама Уиър…

— Всичко е било имитация. Избягал е и се крие някъде наоколо. Извикал съм бронирана кола, която трябва да пристигне всеки момент.

Бел отново се завъртя, огледа се.

Сетне се добра до Грейди и застана над него, с гръб към бизнес сградата от другата страна на улицата.

— Стой на място, Чарлс. Ще те измъкна. И Бел вдигна радиостанцията си.

Какво беше това?

Хобс Уентуърт наблюдаваше жертвата си. Прокурорът беше залегнал на тротоара зад някакъв човек по яке, явно ченге.

Мерникът на Хобс бе насочен точно в гърба на полицая; той безрезултатно се опитваше да се прицели в Грейди.

Прокурорът беше залегнал, ченгето стоеше. На Хобс му се струваше, че ако простреля полицая в гърба, може би ще улучи Грейди в горната част на гърдите. Имаше обаче опасност куршумът да се отклони и само да рани Грейди.

Трябваше да действа бързо. Полицаят говореше по радиостанцията си. След броени минути щяха да довтасат десетки ченгета.

„Хайде, отмъстителю — рече си той. — Какво ще правиш сега?“

Полицаят още се оглеждаше, продължаваше да закрива с тялото си Грейди, който клечеше като пикаеща кучка.

Добре. Реши да простреля ченгето в крака. Така полицаят най-вероятно щеше да падне по гръб и да му открие видимост към прокурора. Пушката беше полуавтоматична и можеше да изстреля пет куршума за две секунди. Не беше идеално, но по-добро не можеше да намери.

На ченгето щяха да са му нужни една-две секунди, за да падне или да отстъпи.

Докато наблюдаваше детектива през мерника, Хобс се замисли каква история можеше да измисли за децата в Кантон фолс въз основа на този случай. Исус щеше да влезе в неговата роля, въоръжен с добър лък, и да направи засада на отряд римски войници, които изтезавали християните. Юлий Цезар щеше да се крие сред войниците и да си мисли, че е в безопасност, но стрелата на Исус щеше да проникне сред тях и да убие кучия син.