Джефри Дивър - Невидимия

Фирмите, занимаващи се с извозването на неправилно спрени коли, бяха частни и служителите им нямаха право да отварят нито самите автомобили, нито багажниците им. Така колата щеше да бъде изкарана от сградата. Когато реши, че е безопасно, Хобс щеше да излезе и да се върне в Кантон фолс. В багажника имаше достатъчно храна и вода и един буркан, в който да ходи по малка нужда.

Планът беше хитър.

И като благословен отмъстител на Господ Хобс щеше да положи всички усилия, за да го изпълни.

Докато се целеше в случайните минувачи, за да нагласи мерника си, Хобс се замисли, че господин Уиър вероятно е бил дяволски добър фокусник. Почуди се дали след края на всичко това илюзионистът няма да се съгласи да отиде в Кантон фолс и да даде представление за малчуганите.

Във всеки случай, реши той, можеше да измисли някаква история как Исус владеел фокуснически трикове и карал римляните и неверниците да изчезват.

Потеше се;

Садени струйки се стичаха по гърба и под мишниците на Амелия Сакс.

Страхът я смразяваше.

„Отваряй си очите…“

Тя зави в поредния тъмен коридор на съда с ръка на оръжието.

„… гърба си опазѝ“

„Бъди сигурен, Райм. Но от кого да го пазя? От петдесетгодишен слаб мъж, който може да има брада или да няма? От възрастна жена с униформа на продавачка в барчето? От работник, нощен пазач, чистач, полицай, лекар, готвач, пожарникар, медицинска сестра? От всеки от десетките хора, които имат основателна причина да бъдат тук в неделя?

Кой, кой, кой?“

Радиостанцията ѝ изпращя. Беше Селито:

— На третия етаж съм, Амелия. Тук няма нищо.

— Аз съм в мазето. Проверих десетина души. Документите им са истински, но той е планирал това със седмици. Който знае дали не си е направил и фалшиви документи.

— Качвам се на четвъртия.

Прекъснаха и тя продължи да търси. Мина през още няколко коридора. Покрай десетки врати. Всичките бяха заключени.

Такива прости ключалки обаче не означаваха нищо за него. Можеше да ги отвори за секунди и да се скрие в някой тъмен килер или склад. Можеше да се добере до кабинетите на съдиите и да се крие там до понеделник. Можеше да се промъкне през железните врати в подземието и така да си осигури достъп до други сгради в центъра на Манхатън и до метрото.

Тя зави зад поредния ъгъл и навлезе в следващия тъмен коридор. Проверяваше всички врати по пътя си. Една от тях бе отключена.

Ако той се криеше в килера, вероятно вече я беше чул, затова трябваше да действа бързо. Тя изрита вратата, вдигна фенера, готова да отскочи вляво, ако види дуло на оръжие (стрелците, които си служат с дясната ръка, имат склонност да насочват оръжието си вляво, когато са изненадани, така изпращат куршума към дясната ти страна, ако стоиш срещу тях).

От леко приклекналата поза коленете я боляха. Тя освети стаичката. Имаше няколко кашони и шкафчета. Нищо друго. Когато се обръщаше да си тръгне обаче, тя си спомни, че при едно от престъпленията убиецът се беше скрил под парче черен плат. Затова отново внимателно огледа стаята.

Изведнъж почувства леко докосване по врата си.

Дъхът ѝ секна и тя се извъртя рязко — над главата ѝ се поклащаше прашна паяжина.

Върна се в коридора.

Мина покрай още заключени врати. Още задънени улици.

Чу стъпки. Към нея се приближи плешив мъж около шейсетте в униформа на нощен пазач, носеше документ с автентичен вид. Кимна ѝ и отмина. Беше по-висок от Уиър, затова тя го удостои само с кратък поглед.

После обаче си помисли, че сигурно има начин илюзионистът да промени и ръста си.

Бързо се извъртя.

Мъжът беше изчезнал. Пред нея се простираше дълъг празен коридор. Или привидно празен коридор. Тя си спомни парчето плат, под което се беше крил Фокусника, преди да убие Светлана Расникова, огледалото при убийството на Тони Калвърт. Скована от напрежение, Сакс извади пистолета си и тръгна към мястото, където бе изчезнал пазачът — или мнимият пазач.

Къде?

Къде е Уиър?

Роланд Бел тичаше по Сентър Стрийт и се оглеждаше. Коли, камиони, колички с хотдог, младежи, работещи без почивка в адвокатски кантори или инвеститорски къщи, пияни, хора с кучета, хора с пазарски чанти, десетки нюйоркчани, които сноват по манхатънските улици в слънце и в дъжд, защото просто градът ги тегли навън.

Къде?

За Бел животът бе като престрелка. Беше израснал в района на Олбамарл Саунд в Южна Каролина, където оръжията бяха важни за оцеляването, не просто лъскави украшения, и бе научен да ги уважава. Едно от основните правила при стрелбата беше съсредоточаването. Дори лесни изстрели — по хартиена мишена или по елен — могат да бъдат опасни, ако цялото ти внимание не е съсредоточено в целта.