Карин Слотър: Красиви момичета

Днес нямаше плитки. Чорапите покриваха коленете ти.

Спряхме се на ъгъла и аз инстинктивно посегнах да те хвана.

— Татко — завъртя очи ти. Гласът ти беше на пораснало момиче. Намек за жената, която никога нямаше да видя.

Татко.

Вече не ми казваше „тате“.

Татко.

Знаех си, че всичко е приключило. Занапред нямаше да ме държиш за ръка. Нямаше да сядаш в скута ми. Да обвиваш ръце около кръста ми, когато се прибирах от работа, или да стоиш стъпила върху обувките ми, докато танцувахме в кухнята. Аз щях да бъда твоята банка. Водачът ти до къщата на приятелката ти. Критикът на домашното ти по биология. Подписът върху чека за таксата ти за колежа.

И подписвайки чека на кухненската маса, щях да си спомням как се преструвах, че пия чай от миниатюрните ти чашки, а ти и Господин Бигълс въодушевено ми разказвахте как е минал денят ви.

Господин Бигълс. Горкото плюшено куче бе преживяло дребна шарка, беше наквасено в онази напитка „Кул-Ейд“ и метнато най-безцеремонно на боклука. Беше сплескано под тежестта ти, случайно опърлено от маша за коса и офъкано по неизвестни на най-малката ти сестра причини.

Влизам в твоята стая, сварвам те да приготвяш багажа си за колежа.

— Скъпа, ти ли си изхвърлила Господин Бигълс?

Вдигаш поглед от куфара, напълнен с прекалено тесни тениски, прекалено къси панталонки, грим и кутия с тампони, които двамата решаваме да игнорираме.

Татко.

Същият раздразнен тон, с който се обърна към мен в онзи ден на ъгъла, когато отскубна ръката си от моята.

Следващите пъти, в които ме докоснеш, ще е напълно случайно — докато вземаш ключовете за колата или пари, или ме прегръщаш бързо за това, че съм ти позволил да отидеш на концерт, на кино или на среща с момче, което никога няма да харесам.

Ако бе минала деветнайсетте — ако беше оцеляла, — щеше ли да се омъжиш за онова момче? Щеше ли да разбиеш сърцето му? Щеше ли да ме дариш с внуци? С правнуци? Коледни сутрини в къщата ти. Неделни вечери. Картички за рождения ден със сърчица по тях. Споделени ваканции. Оплаквания от майка ти. Обич към майка ти. Дундуркане на племенниците ти. Дразнене на сестрите ти. Командване на сестрите ти. Постоянни обаждания. Никакви обаждания. Караници. Сдобрявания. И аз в центъра на всичко това, получавам късни обаждания по телефона за круп и морбили и защо бебето не иска да спре да плаче, и „Какво мислиш, тате?“, и „Защо прави така, тате?“, и „Имам нужда от теб, тате“.

Тате.

Намерих един от лексиконите ти онзи ден. Ти и сестрите ти прекарахте петнайсет години от краткия ти живот в планиране на мечтаната от теб сватба. Роклите и тортата, красиви младоженци и изискани булки. Люк и Лора 79 79 Люк Спенсър и Лора Уебър — персонажи от известния американски сериал „Централна болница“, който започва да се излъчва през 1963 г. и продължава до днес. — Б.пр. . Чарлс и Даяна. Ти и Патрик Суейзи или Джордж Майкъл, или Пол Маккартни (макар че сестрите ти се съгласиха, че е доста стар за теб).

Миналата нощ сънувах сватбата ти — сватбата, която никога няма да имаш.

Кой, смяташ, стоеше в края на пътеката и те чакаше? За жалост, не и целеустременият младеж, с когото се запозна при записването в колежа, или студентът по медицина, който имаше десетгодишен план. Най-вероятно щеше да избереш онзи тромав, нехаен хлапак с рошавата коса, дето гордо декларира, че пълнолетието му се пази в тайна.

Тъй като тази сватба, която никога няма да се случи, е моя фантазия, това момче е гладко избръснато за твоя специален ден, старателно сресано, видимо нервно, докато те чака до свещеника и те гледа така, както винаги съм искал да те гледа един мъж: с нежност, с любов, с благоговение.

Двамата ще си мислим едно и също, Господин Нехайник и аз: Защо, за бога, избра него?

Музиката свири. Пристъпваме тържествено. Хората се изправят. Носят се шепоти колко си красива. Колко си грациозна. Двамата сме на няколко крачки от олтара, когато внезапно ми се приисква да те грабна и да хукнем обратно по пътеката. Ще ми се да те подкупя да изчакаш още година. Да поживеете заедно, макар че баба ти Джини ще е възмутена. Можеш да заминеш за Париж и да изучаваш Волтер. Да посетиш Ню Йорк и да отидеш на всяко представление на „Бродуей“. Да се върнеш в стаята си с плакатите по стените, с Господин Бигълс на леглото ти и онази грозна лампа, която намери на една гаражна разпродажба и която майка ти те молеше да вземеш в колежа.

Даже в съня си съм наясно, че ако те тласкам в една посока, ти ще се втурнеш в противоположната. Доказвала си го през целия си кратък живот.