Карин Слотър - Красиви момичета

Клеър бе изключително разочарована, че няма да има възможността да седи сред зрителите и да наблюдава всяко едно потреперване, циврене и хленч на конгресмена, докато Великият щат Джорджия 78 78 Алюзия за американския ситком „Щата Джорджия“, излъчван през 2011 г. по Ей Би Си Фемили, спрян поради нисък рейтинг. Първоначалното му заглавие е „Великият щат Джорджия“. — Б.р. изпълнява смъртната му присъда.

Знаеше какво е да гледаш как един лош човек умира, да чувстваш как паниката му расте с всеки изминал миг, да съзреш безпомощността в очите му. Да съзнаваш, че последните думи, които ще чуе, са изречените от теб: че си прозряла какво представлява, че си наясно с всичко, че си отвратена, че не го обичаш, че никога няма да забравиш. Че никога не ще простиш. Че ще се оправиш сама. Че ще бъдеш щастлива. Че ще оцелееш.

Може би наистина трябваше да се замисли дали да не отиде на психотерапевт по-скоро.

— Господи! — Лидия грабна чорапите от ръцете ѝ и започна да ги сгъва. — Защо си толкова отнесена?

— Фред Нолан ме покани на среща.

— Да не се ебаваш с мен?

Клеър я замери с един чорап.

— Странно е как тоя тип, който изглеждаше, че е фен на снъф порното, се оказа единственият, дето не е вътре.

— Няма да излезеш с него, нали?

Сестра ѝ сви рамене. Нолан беше задник, но тя поне знаеше, че е.

— Господи!

— Господи — изимитира я Клеър.

Хелън почука на отворената врата.

— Да не се карате?

Двете отговориха в един глас:

— Не, мадам.

Тя се усмихна с нежната усмивка, която Клеър помнеше от детството си. Въпреки дебнещите пред вратата им журналисти Хелън Каръл най-накрая бе намерила покой. Вдигна един от чорапите на Джулия от купчината на леглото. На ластика бяха избродирани два целуващи се дакела. Откри и втория. Сложи ги един върху друг. Семейство Каръл не навиваха чорапите и не ги захващаха един за друг. Сгъваха ги по чифтове и ги прибираха в чекмеджето, та да си останат там старателно наредени.

— Мамо, мога ли да те попитам нещо? — обърна се към нея Лидия.

— Разбира се.

Дъщеря ѝ се подвоуми. Бяха разделени твърде дълго. Клеър забеляза, че общуването между двете не беше толкова лесно, колкото едно време.

— Всичко е наред, миличка — окуражи я Хелън. — Кажи ми, какво има?

Лидия все още се колебаеше, ала в крайна сметка се осмели:

— Защо си запазила всичко това, щом си знаела, че няма да се върне?

— Доста добър въпрос. — Хелън приглади кувертюрата на леглото, преди да седне на него. Огледа стаята. Люлякови стени. Плакати на рок звезди. Снимки, затъкнати в огледалото над дрешника. Нищо не се беше променило, откакто Джулия бе отишла да учи в колежа, дори и грозната нощна лампа, макар да знаеха, че майка им я мрази.

— Баща ви се чувстваше щастлив, че всичко си е същото — поде Хелън. — Че стаята ѝ ще я чака, ако някога се завърне. — Положи ръка върху глезена на Клеър. — След като научих, че е мъртва, ми харесваше да идвам тук. Тялото ѝ не беше открито. Нямаше гроб, на който да ходя. — Спомни си думите на баба Джини: — Това е мястото, на което мога да оставя мъката си.

Клеър имаше чувството, че в гърлото ѝ е заседнала буца.

— На Джулия щеше да ѝ хареса.

— И аз така мисля.

Лидия седна до майка си. Плачеше. Както и Клеър. И трите плачеха. Сълзите току бликваха, откакто надникнаха в онзи кладенец. Животът им бе кървяща рана. Само времето можеше да заличи белега.

— Намерихме я. Доведохме я у дома — каза Лидия.

Хелън кимна.

— Така е.

— Това беше единственото, което татко искаше.

— Не. — Тя стисна глезена на Клеър. Прибра един кичур зад ухото на Лидия.

Нейното семейство. Всички бяха отново заедно. Дори Сам и Джулия.

— Това — промълви Хелън. — Това искаше баща ви.

Спомням си първия път, в който не ми позволи да те хвана за ръка. Беше на дванайсет години. Водех те на рождения ден на Джейни Томпсън. Събота. Времето бе топло, макар и ранна есен. Слънцето напичаше гърбовете ни. Ниските токове на новите ти обувки тракаха по тротоара. Носеше жълта лятна рокля с тънки презрамки. Помислих си, че сигурно съм прекалено стар и затова не искаш да ме хванеш за ръка, но по-скоро ти бе станала по-голяма. Много по-голяма. Нямаше ги онези непохватни ръце и върлинести нозе, които събаряха книги и се блъскаха в де що мебел имаше. Вече не се кикотеше възторжено и не пищеше обидено, че не ти даваме да ядеш торта. Златистата ти коса сега бе руса и чуплива. Светлосините ти очи се присвиваха, изпълнени със скептицизъм. Устните ти не се разтягаха толкова бързо в усмивка, когато дръпнех плитката ти или те погъделичках зад коляното.