Джефри Дивър - Картбланш

— Трябва да ви кажа, че съм въоръжен.

— Да, като много хора, които идват в „Зелена инициатива“. Разбира се…

— Ще трябва да ви предам и оръжието си.

— Точно така.

Бонд благодари наум на Фелисити Уилинг, че му каза за охраната на Хидт, иначе щяха да го хванат с една от стандартните видеокамери или фотоапарати, скрити в писалка или копче на сакото, дело на отдел „Кю“, и това щеше да разклати доверието в него… и вероятно да доведе до схватка.

Играейки ролята на корав наемник, той се намръщи заради неудобството, но даде пистолета и телефона си, който беше програмиран да разкрие информация за самоличността му под прикритие на Джийн Терон само ако някой се опита да разбие кодирането му. След това разкопча колана и часовника си и ги сложи заедно с ключовете си на подноса за рентгена.

Закрачи бързо и взе вещите си, след като пазачът провери, че в часовника, ключовете и колана няма камери, оръжия или записващи устройства.

— Изчакайте тук, ако обичате — каза охранителят.

Бонд седна там, където му посочиха, и се огледа за отдел „Научни изследвания и разработки“, където Стефан Дламини им беше казал, че има информация за „Геена“, но не забеляза нищо.

Инхалаторът все още беше в джоба му. Ако го бяха претърсили, намерили и разглобили устройството, щяха да открият, че всъщност представлява чувствителен фотоапарат, направен без нито една метална част. Един от хората на Сану Хирани в Кейптаун бе успял да намери или да сглоби устройството сутринта. Затворът беше от въглеродно влакно, както и пружините, които го задействаха.

Носителят за съхраняване на образите беше доста интересен и уникален за днешните времена — старомоден микрофилм, каквито шпионите използваха по време на Студената война, фотоапаратът имаше обектив с фиксиран фокус и Бонд можеше да снима, като натисне основата и после я завърти, за да премести филмчето. В тази дигитална епоха забуленото в паяжини минало понякога предлагаше предимство.

Бонд седя пет минути, докато се появи Северан Хидт. Силуетът му не можеше да се сбърка — високият ръст, голямата глава, оградена с къдрава коса и брада, и добре ушитият костюм. Той спря застрашително на прага.

— Терон.

Черните му очи се впиха в Бонд.

Двамата се ръкуваха и Бонд се опита да не обръща внимание на гротескното усещане, което изпита, когато дългите нокти на Хидт се плъзнаха по дланта и китката му.

— Елате с мен — рече Хидт и го заведе в главната сграда, която съвсем не беше толкова неприветлива, колкото предполагаше външният ѝ вид. Всъщност беше добре обзаведена със скъпи мебели, творби на изкуството, антики и удобни работни места за персонала. Изглеждаше типична за средна по размери фирма, фоайето беше обзаведено със задължителните канапе и столове, маса с професионални списания и кейптаунски вестник. По стените имаше картини на гори, хълмисти полета с жито и цветя, потоци и океани.

И навсякъде зловещата емблема, листът, който приличаше на кама.

Докато вървяха по коридорите, Бонд търсеше отдел „Научни изследвания и разработки“ и накрая в задната част на сградата видя знак, който сочеше към него.

Хидт обаче свърна в противоположната посока.

— Елате. Ще ви покажа завода.

Близо до изхода им дадоха тъмнозелени каски и после се приближиха до задна врата, където Бонд с изненада видя втори охранителен пост. Беше странно, че проверяваха работниците, които идват от двора с отпадъците и влизат в сградата. Хидт и Бонд излязоха във вътрешен двор, който гледаше към десетки ниски постройки. От всяка излизаха или влизаха камиони и мотокари. Навсякъде сновяха работници с каски и униформи.

Бараките, построени в спретнати редици като казарми, отново напомниха на Бонд за затвор или концентрационен лагер.

ARВEIT МАСНТ FREI…

— Насам — подвикна Хидт и тръгна по терен, отрупан със земекопни съоръжения, контейнери, бидони от петрол и палети с купища хартия и картон. Във въздуха се разнасяше тихо бръмчене и земята трепереше, сякаш работеше някаква огромна подземна пещ или машина — контрапункт на пронизителните писъци на чайките, които се спускаха да грабнат остатъци от храна, паднали от камионите, влизащи през портата, на около шестстотин метра на изток. — Ще ви изнеса кратък урок по бизнес — предложи той.

Бонд кимна.

— Има четири начина да се отървем от отпадъците. Може да ги изхвърлим някъде — предимно в сметища, но все още най-популярното място е океанът. Знаете ли, че в Тихия океан има четири пъти повече найлон, отколкото зоопланктон? Най-голямото сметище в света е Голямата тихоокеанска камара, огромна купчина боклук, която се движи между Япония и Северна Америка. Два пъти по-голяма е от Тексас и може да стане колкото целите Съединени щати. Никой не знае колко точно, но едно е сигурно — тя се увеличава. Вторият начин е отпадъците да се изгарят. Това е много скъпо и остава опасна пепел. Трето, боклукът може да се рециклира — експертната област на „Зелена инициатива“. И накрая, има минимизиране, което означава да се грижим да се произвеждат и продават все по-малко материали за еднократна употреба. Запознат сте с найлоновите бутилки за вода, нали?