Джефри Дивър - Картбланш

Три минути…

Фенерчето освети десетина пакета взрив, достатъчно, за да превърнат в прах каменните стени около Бонд и самия него. И всички изходи бяха запечатани. Сърдечният му ритъм се ускори и на челото му изби пот. Той прибра фенерчето и пистолета и хвана желязната решетка на прозореца. Дръпна я, но тя не помръдна.

Бонд се огледа на мъглявата светлина, процеждаща се през стъклото, и се покатери на близката подпорна греда. Изтръгна единия пакет с експлозиви и скочи на пода. Взривовете бяха RDX композит, съдейки по миризмата.

С ножа си отряза голямо парче и го пъхна между валчестата дръжка и ключалката на вратата. Това щеше да бъде достатъчно да взриви ключалката, без да го убие.

Той се отдалечи на шест-седем метра, прицели се и стреля. Улучи експлозива, но както се беше опасявал, не се случи нищо, освен че жълтеникаво-сивият смъртоносен експлозив неатрактивно падна на земята. Композитът експлодираше само с детонатор, а не от физическо въздействие, макар и на куршум, летящ с шестстотин и десет метра в секунда. Бонд се беше надявал, че веществото може да се окаже изключение.

В стаята отекна двуминутно предупреждение.

Бонд погледна нагоре, към детонатора, от който беше откъснал експлозива. Единственият начин да го задейства беше с електричество.

Електричество…

Високоговорителите? Не, волтажът беше твърде нисък, за да възпламени капсул-детонатора. Както и батерията на фенерчето.

Гласът отново прогърмя и отправи едноминутно предупреждение.

Бонд избърса потта от дланите си, извади пистолета, дръпна плъзгача и изхвърли един патрон. С ножа си изстърга оловния куршум и го хвърли настрана, а след това пъхна в експлозива пълната с барут гилза и я залепи за вратата.

Дръпна се назад, прицели се внимателно в мъничкия диск на гилзата и стреля. Куршумът улучи капсулата, която възпламени барута и после експлозива. Ключалката се взриви с мощна въздушна струя и вратата се разби.

Ударната вълна събори Бонд на пода сред дъжд от трески и пушек. Няколко минути той лежа зашеметен, след това се изправи и залитайки, се приближи до дупката във вратата. Пролуката беше широка само двайсет сантиметра. Сграбчи дръжката и я дръпна с всичка сила.

— Внимание! Opgelet! Groiba! Nebezpeky!

Северан Хидт и Ниъл Дън стояха един до друг в караваната и с напрегнато очакване наблюдаваха старата британска военна болница. Хидт си помисли, че всички, дори хладнокръвният Дън, обичат да гледат как контролирана експлозия събаря сграда.

Тъй като Ерик Янсен не бе отговорил на обаждането по телефона и Дън беше чул изстрел отвътре, Ирландеца каза на Хидт, че охранителят сигурно е мъртъв. Той беше запечатал изходите на болницата, а после бе побягнал като тромаво животно обратно към караваната и беше съобщил на Хидт, че ще детонира експлозивите в сградата. Това трябваше да стане утре, но нямаше причина събарянето да не бъде ускорено.

Дън беше активирал компютъризираната система и натиснал двата червени бутона едновременно, за да даде начало на процеса. Застрахователната отговорност изискваше в сградата да бъде оповестено сто и осемдесет секундно предупреждение, записано на езици, които се говорят от деветдесет процента от работниците. Би отнело повече време да се отмени предпазната мярка, но ако не беше заровен в тунела, натрапникът сигурно бе затрупан в моргата. Ако някой дойдеше да разпитва за изчезнал човек, Хидт щеше да отговори: „Разбира се, ще проверим… Какво? Боже мой, нямахме представа! Направихме всичко, каквото трябваше. Поставихме табели на оградата. И как така не е чул записаното предупреждение? Съжалявам, но не сме виновни“.

— Петнайсет секунди — отбеляза Дън.

Настъпи мълчание. Хидт започна да брои беззвучно, мърдайки устни.

Таймерът на стената стигна до нула и компютърът изпрати предварително настроения сигнал до детонаторите.

Отначало те не видяха пламъка на експлозията. Първите взривове бяха вътрешни и слаби, за да съборят носещите греди. Но няколко секунди по-късно блеснаха светлинни експлозии като от папарашки фотоапарати, последвани от звука на коледни бомбички и сетне по-плътни гърмежи. Болницата се разтресе и после, сякаш коленичила, за да предложи врата си на секирата на палач, бавно се наклони и рухна. Към небето бързо се вдигнаха облаци прах и пушек.

— Хората сигурно са чули. Трябва да тръгваме — каза Дън след няколко минути.

Хидт обаче беше хипнотизиран от купчините отломки, съвсем различни от елегантната, макар и порутена сграда допреди малко. Нещото се беше превърнало в нищо.