Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 1

— А сега ще ви покажа нещо, госпожице Суонсън. — Лесър се протегна и ѝ подаде една снимка. — Отляво. Какво ще кажете?

Отдясно се виждаше ухилен луничав тийнейджър, отляво — млада жена в тога и шапка на абсолвент.

— Дъщеря ми Илейн.

— Красива е. Искате да ви кажа дали има шанс да стане модел ли?

— О, не. Моето момиче е на двайсет и пет години, почти колкото вас. И знаете ли, целият ѝ живот е пред нея. Очакват я безброй хубави неща — съпруг, деца, пътешествия, работа.

Кари премести поглед от снимката върху спокойното лице на инспектора.

— И вие можете да мечтаете за същите неща, госпожице Суонсън — продължи Лесър. — Знам, че сте минали през ада и може би още известно време ще страдате. Но ако решите да вземете нещата в свои ръце, а аз имам чувството, че сте обмисляла тази възможност, това ще е краят на вашия живот.

Кари сви рамене и пренебрегвайки съвета попита:

— Какви са законите по отношение на самозащитата във вашия район?

— Защо ми задавате този въпрос? — прошепна Лесър.

— Какъв е отговорът?

Инспекторът се поколеба.

— Законите са доста строги — каза той. — Извън собствения си дом, дори на външните стълби, е практически невъзможно да се застреля невъоръжен човек и да се отървеш с твърдението, че е било при самозащита. И ще ви кажа още нещо — първото, за което гледаме при подобни разследвания, са следи от влачене на тялото и евентуално нож, пъхнат в ръката на убития. — Инспекторът замълча, след което добави: — И ако трябва да съм честен, госпожице Суонсън, ще ви кажа и още нещо — всяко жури ще ви погледне и ще си каже „Разбира се, че мъжете ще я преследват така, както молците се устремяват към светлината. Би трябвало да е по-дебелокожа“.

— По-добре да си вървя — въздъхна Кари.

Лесър се загледа в нея.

— Не си струва да си проваляте живота заради боклук като този ненормалник. Всички минаваме през трудни периоди. Дано Господ ни помага да ги преживеем — каза Лесър.

— Не вярвам в Бог — каза Кари, като си обличаше шлифера. — Той не би причинил това на никой.

— Не Бог е пратил Дейвид Дейл след вас — каза Лесър.

— Нямам предвид това — отвърна тя с гняв и вдигна треперещата си ръка с разперени пръсти към лицето си. — Това, което искам да кажа, е че ако Той съществуваше, не би бил така жесток да ме създаде толкова красива.

В осем часа вечерта една автомобилна врата се хлопна пред къщата на Кари Суонсън.

Беше пикапът на Дейл.

С треперещи ръце Кари остави чашата с вино и изключи телевизора, който тя винаги гледаше с приглушен звук, за да чуе, ако Дейл реши да доближи къщата. Изтича до коридора и извади пистолета.

„Извън собствения си дом, дори на външните стълби, е практически невъзможно да застреляш невъоръжен човек и да се отървеш с твърдението, че е било при самозащита“.

Стиснала пистолета в ръка, Кари надникна иззад пердето на входната врата. Дейвид Дейл вървеше бавно към двора ѝ с огромен букет цветя в ръцете. Той беше наясно, че не може да влиза в чужд имот, затова спря на улицата и се поклони от кръста надолу, както се прави в присъствието на кралски особи. После остави букета на тревата и подпря до него плик с писмо. Подреди внимателно цветята, сякаш бяха върху гроб, изправи се и ги погледна с възхищение. След това се върна в пикапа и потегли във ветровитата нощ.

Боса под студения ситен дъжд, Кари пристъпи навън, сграбчи цветята и ги хвърли в боклука. Върна се на верандата, спря под фенера и разкъса плика. Надяваше се инспектор Лесър да е говорил с Дейл и да го е принудил със заплахи да си тръгне. Може би това беше писмо за сбогом.

Но не беше така.

До моята най-красива любима.

Това беше чудесна идея — да се преместиш на източния бряг, имам предвид. В Калифорния имаше твърде много хора, които се съревноваваха (или както там се казва… ха, знаеш, че не ме бива в правописа!!!) за твоята обич и внимание и за мен означава много това, че не ги искаш в твоя живот! Също дето си напуснала работата на модел, така че да не трябва да те деля със света… И ти направи ВСИЧКО това за мен!!!

Знам, че ще бъдем щастливи тук.

Обичам те безкрайно и завинаги.

Дейвид

П.П. Познай какво? НАЙ-ПОСЛЕ намерих онзи брой на сп. „Ню Йорк Сийн“, където рекламираш кожените поли. Да, това е, което търсех от години. Можеш ли да повярваш!!!!! Толкова бях щастлив! Изрязах те и те залепих (така да се каже, ха!!!). В новия си апартамент имам стая „Кари“, точно като онази в старото ми жилище в Глендейл (което така и не дойде да видиш, буу-хуу!!!), но тези снимки реших да сложа в спалнята. Там има една много хубава лампа. Светлината ѝ е мека като на свещ. Оставям я да свети цяла нощ. Сега дори ми се иска да сънувам кошмари, за да се събудя и да те видя.