Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 1

Кари се отдаде на работата си на модел. За нея не беше трудно да си осигурява договори с „Форд“, „Елит“ и другите водещи агенции. Успешната ѝ кариера, обаче, породи странна ирония. Кари се оказа отчайващо самотна и без всякакво лично пространство. Само защото беше красива и известна, напълно непознати хора се считаха за нейни интимни приятели и непрекъснато я заговаряха или ѝ изпращаха пространни писма, в които споделяха интимните си тайни, искаха съвет или самите те я съветваха как да подреди живота си.

Така Кари някак неусетно намрази обикновените неща, които толкова харесваше като дете — да пазарува по Коледа, да играе софтбол, да тича, да ходи на риболов. Дори посещението в супермаркета често се превръщаше в ужасно преживяване — мъжете се пререждаха на опашката, за да застанат зад нея и най-безцеремонно да флиртуват.

Но истинският ужас я връхлетя с появата на Дейвид Дейл, мъжът в сивия пикап.

За първи път Кари го забеляза сред тълпа зяпачи преди две години, когато правеше снимки за списание „Воуг“.

По време на фотосесиите винаги имаше зяпачи. Привличаха ги телата, които никога нямаше да имат, дизайнерските дрехи, които струваха една тяхна месечна заплата и разкошните лица, които иначе виждаха само по кориците на списанията.

Но в този мъж имаше нещо различно, нещо тревожно.

Не само масивното му тяло — беше над метър и осемдесет, с огромни крака, едри бедра и дълги, провиснали ръце. Онова, което я притесни, беше начинът, по който я гледаше през дебелите си старомодни очила — лицето му излъчваше фамилиарност.

Като че ли знаеше много неща за нея.

Неочаквано я потресе мисълта, че и тя го познава — беше го виждала и на други снимачни площадки.

По дяволите, помисли си тя, имам си опашка .

Отначало Дейвид Дейл просто се появяваше на фотосеансите, както тогава в Пасифик Гроув, Калифорния, паркираше пикапа си наблизо и стоеше мълчаливо извън района на снимачната площадка. После тя започна да го вижда и около модните агенции, които я наемаха.

По-късно дойдоха и писмата. Пишеше ѝ за самотното си неспокойно детство, за смъртта на родителите си, за бившите си приятелки (историите звучаха доста измислени), за настоящата му работа като инженер по околната среда (по-скоро „горски“, реши Кари), за усилията, които влага срещу наднорменото си тегло… Пишеше ѝ колко обича да играе на „Тъмници и дракони“ и какви точно телевизионни предавания гледа. Но по-смущаващо бе, че този човек разполагаше с ужасяващо подробна информация за нея — къде е израснала, какво е учила в Станфорд, какво харесва и какво не. Явно беше изчел всички интервюта, които някога бе давала. Стана му навик да ѝ изпраща подаръци — обикновено невинни неща като пантофи, рамки за снимки, поставки за моливи. Още по-притеснително беше когато ѝ изпращаше бельо — изящни артикули на Виктория Сикрет, точно в нейния размер, с учтиво приложена квитанция. Кари изхвърляше всичко.

Обикновено не обръщаше внимание на Дейл, но първият път, когато той паркира сивия си пикап пред къщата ѝ в Санта Моника, Калифорния, тя изскочи навън и му поиска обяснение. Дейл не обърна никакво внимание на гнева ѝ — само подръпваше обезобразеното си ухо, дишаше тежко като астматик, но някак зловещо, съзерцаваше я с обожание, изучаваше лицето ѝ и си мърмореше: „Красива, красива“. Кари се прибра вкъщи разстроена, докато Дейл извади термос и си пийна от кафето. Беше напълно щастлив. Остана на улицата до полунощ — нещо, което скоро се превърна в ежедневен ритуал.

Дейл я следеше на улицата, сядаше в ресторанти, където тя се хранеше и от време на време пращаше на масата ѝ бутилка евтино вино. Телефонният ѝ номер не беше в указателя, препращаха пощата ѝ до офиса на агента ѝ, но все пак този мъж намираше начин да ѝ изпраща бележници. Кари беше една от малцината в Америка без e-mail адрес в компютъра — беше сигурна, че Дейл ще открие адреса ѝ и ще я залее със съобщения.

Разбира се, тя подаде оплакване в полицията. Но когато полицаите посетиха за първи път апартамента на Дейл в порутен блок в беден квартал, те намериха на видно място копие на щатския „Закон срещу преследване и дебнене“. Някои редове бяха подчертани — Дейвид Дейл знаеше точно докъде може да стигне. Все пак Кари успя да убеди един съдия да издаде забранителна заповед. Но тъй като Дейл всъщност никога не беше правил нещо незаконно, заповедта се ограничаваше само до забрана да влиза в нейния имот, което той и без това не беше правил.