Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 1

Напълних чашите до горе. Чукнахме се.

— За теб, Джак. И за вярата.

— За вярата.

Гаврътнах уискито и когато наведох глава, вдишвайки дълбоко, за да си избистря мозъка, точно тогава той го направи. Право в лицето.

Биваше си го, кучият му син.

Плисна чашата ниско, така че дори когато се присвих, а аз разбира се го направих, пиячката ме блъсна в очите. Леле, колко щипеше. Адски. Не беше за вярване. Виех от болка, докато посягах към ножа. Но беше твърде късно. Той беше планирал всичко. Знаеше точно какво ще направя, накъде ще се насоча. Заби коляно в брадичката ми и ми изби няколко зъба. Паднах по гръб, преди да успея да извадя ножа от джоба си. След това ме изрита с коляно в корема — едва тогава си спомних, че така и не си бях направил труда да му вържа краката — и ми изкара въздуха. Лежах там като парализиран и се опитвах да си поема дъх. Не можех. Болката беше нетърпима, но по-лошо беше чувството, че той ми няма доверие.

— Не, не, не — прошепнах аз. — Щях да го направя, човече. Не разбираш. Щях да те пусна.

Не виждах нищо, дори не чувах нищо, защото ушите ми бучаха. Едва си поемах дъх.

— Не разбираш ли, не разбираш ли?

Майчице, болката беше толкова силна. Толкова силна…

Уелър изглежда беше свалил лентата от ръцете си, сигурно я беше прегризал, защото ме претърколи по корем. Усетих как омотава ръцете ми, после ме завлече до един стол и ми завърза краката. Намери вода и я плисна в лицето, за да отмие уискито от очите ми. След това седна на един стол и дълго време се взира в мен, докато аз се опитвах да си поема въздух. После взе чашата си и сипа още уиски. Дръпнах се, защото си мислех, че пак ще ми го плисне в лицето, но той просто седеше, отпиваше от уискито и ме гледаше.

— Ти… Щях да те освободя. Наистина.

— Знам — каза той. Както винаги беше спокоен.

— Знаеш?

— Беше изписано на лицето ти. Забрави ли, че съм дългогодишен търговец. Знам кога съм спечелил сделка.

Аз съм як мъж, особено когато съм вбесен. Напрегнах всичките си сили, за да се освободя, но нямаше начин.

— Дявол да те вземе! — изкрещях. — Каза, че няма да ме предадеш. По дяволите всичките ти приказки за вярата…

— Ш-ш-шт — прошепна Уелър, облегна се назад, кръстоса крака, сякаш нищо не е станало и ме огледа от глава до пети. — Онзи мъж, който приятелят ти застреля в аптеката, клиентът на щанда. Помниш ли го?

Кимнах бавно.

— Беше мой приятел. С жена ми му гостувахме за уикенда. Заедно с децата, нашите и неговите.

Аз се опулих. Негов приятел? К’ви ги приказва?

— Аз не…

— Мълчи — каза той съвсем тихо. — Познавам го от години. Гери беше един от най-добрите ми приятели.

— Не исках никой да умира. Аз…

— Все пак някой умря и вината е твоя.

— Тот…

— Вината е твоя — прошепна той.

— Добре де, изигра ме. Повикай ченгетата и да приключваме, гаден лъжец.

— Ти май наистина не разбираш? — Уелър поклати глава. Защо беше толкова спокоен? Ръцете му не трепереха.

Не се оглеждаше нервно. Нищо подобно.

— Ако исках да те предам на полицаите, щях да спра онази кола преди малко. Казах ти, че няма да го направя. Така е. Дадох ти дума, че нищо няма да кажа на полицаите за теб и ще удържа на думата си. Последното нещо, което искам, е да те предам на властите.

— Какво искаш тогава? — изкрещях аз. — Кажи! Опитвах се да разкъсам лентите, когато той щракна и отвори ножа ми. Спомних си нещо, което му бях казал.

О, божичко, не… О, не.

„Да, да съм сляп, предполагам. Това би било най-ужасното нещо, за което се сещам“.

— Какво смяташ да правиш? — прошепнах аз.

— Какво смятам да правя ли, Джак? — каза Уелър, докато опипваше острието с палец и ме гледаше в очите. — Ще ти кажа. Тази нощ отделих много време да те убеждавам, че не би трябвало да ме убиваш. А сега…

— Какво, човече? Какво?

— Сега ще отделя доста време да ти докажа, че е трябвало да го направиш.

После съвсем бавно Уелър си допи уискито, изправи се и пристъпи към мен с онази странна усмивчица на лицето.

Той вече я беше открил.

О, не, помисли си тя, Господи, не…

Очите ѝ се изпълниха със сълзи. Разтърсвана от отвращение, тя се облегна на рамката на прозореца и се вгледа навън през един процеп на щорите.

Раздрънканият форд пикап, сив като бурния Атлантически океан, спря бавно само на неколкостотин метра нагоре по пътя пред къщата ѝ в красивия квартал на Кроуел, Масачусетс, на север от Бостън. Това беше пикапът, от който тя изпитваше ужас; пикапът, който редовно се появяваше в сънищата ѝ — понякога гумите му бяха в пламъци, понякога ауспухът му бълваше кръв, понякога го караше невидим шофьор, решен да изтръгне сърцето от гърдите ѝ.