Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 1

— Аз съм. Кари — тя се усмихна леко.

— Но… не разбирам.

Кари хвърли презрителен поглед към Дейл, който още лежеше на кея и каза на Лесър:

— Когато този мъж ме проследи до Кроуел, най-после разбрах какво трябва да се случи. Един от нас трябваше да умре… И аз избрах това да съм аз.

— Не разбирам.

Тя кимна.

— Аз убих жената, в която той се беше влюбил. Убих супермодела, инспекторе. — Кари се загледа в океана и продължи, дишайки тежко. — Миналата година бях на Карибите и се запознах с един пластичен хирург. Има офис в Манхатън, но държеше и безплатна клиника в Хаити, където е роден. Там оправя лицата на местните жители, пострадали при катастрофа.

Кари се засмя.

— Естествено, той се пошегува, че ако някога ми потрябва пластичен хирург, мога да му се обадя. Освен чувството за хумор ми допадна и благотворителната му дейност. А когато преди месец реших, че по някакъв начин трябва да се справя с Дейл, му се обадих. Прецених, че след като може да възвръща нормалния вид на обезобразени хора, ще може да направи така, че една красавица да изглежда като обикновена жена. Срещнахме се в Ню Йорк. Отначало той не искаше и да чуе за операцията, но си промени решението, когато му предложих сто хиляди за клиниката в Хаити.

Лесър я огледа внимателно. Кари в никакъв случай не беше грозна. Но изглеждаше като десет милиона други жени, които срещате на улицата и никога няма да се обърнете, за да ги погледнете повторно.

Крясъците на Дейвид Дейл се извисиха над воя на вятъра. Той пищеше не от физическа болка, а от ужас — че красотата, която го беше завладяла, вече не съществуваше.

— Не, не, не…

Кари се обърна към Лесър:

— Може ли да свалите тези неща от мен? — каза тя, вдигайки стегнатите си в белезници ръце.

Докато Кари се загръщаше по-плътно в палтото си, един нечовешки глас изведнъж изпълни въздуха:

— Как можа? — изкрещя Дейл и се повдигна на колене. — Как можа да ми причиниш това?

Кари приклекна пред него.

— На тебе ли? — попита тя яростно. — Как изглеждам, коя съм, как живея… тези неща нямат нищо общо с теб и никога не са имали!

Тя сграбчи главата му с две ръце и се опита да обърне лицето му към себе си.

— Погледни ме.

— Не — Дейл се опита да държи лицето си извърнато.

— Погледни ме — повтори Кари.

Накрая той се отпусна.

— Обичаш ли ме сега, Дейвид? — попита тя със студена усмивка на лицето си.

Той се отдръпна от нея с отвращение, изправи се и се затича към крайбрежната улица.

Кари Суонсън изкрещя след него:

— Обичаш ли ме, Дейвид? Обичаш ли ме сега? Кажѝ!

— Хей, Кат — каза мъжът, загледан в количката с покупки, които тя буташе.

— Да?

Пластичната операция официално беше отстранила и „Кари“, затова тя приемаше само вариации на Катрин.

— Май нещо липсва? — отбеляза Карл и кимна към покупките.

— Какво?

— Някакви хрупанки — отговори той.

— О, не — Докато оглеждаше покупките, тя се намръщи в привидна паника. — Какво ще кажеш за няколко пакета чипс?

— Добър избор. Ей сега се връщам.

Карл, добродушен мъж с неограничен брой обемисти, непретенциозни пуловери, се насочи бавно към сектора за пакетирани закуски. Той работеше като адвокат, не беше първа младост — точно пет години по-стар и пет сантиметра по-висок от нея. Запознаха се преди десетина дни на ежегодния фестивал на Свети Патрик в Кроуел и вече бяха прекарали пет-шест очарователни следобеда и вечери заедно, правейки абсолютно нищо.

Имаха ли бъдеще? Кати нямаше представа, но беше сигурна, че и двамата се наслаждаваха взаимно на компанията си. Вярно, Карл все още не беше прекарал нощта при нея, нито пък ѝ беше споделил подробности за бившата си, а тези две неща бяха решаващи моменти в една връзка. Но нямаше причина да избързват. Катрин Суонсън не си търсеше мъж. Животът ѝ представляваше приятно съчетание от преподаване на история в гимназията, джогинг по скалистия масачузетски бряг, работа по магистратурата си и сеанси при прекрасен терапевт, който ѝ помагаше да забрави Дейвид Дейл — през последните шест месеца нямаше никаква вест от него.

Тя се придвижи напред към касата, опитвайки се да си спомни дали имат въглища за скарата. Мислеше си…

— Моля, госпожице, извинете ме — промърмори нисък мъжки глас зад нея. Веднага разпозна интонацията — напрегнат, интимен глас на маниак.

Нещо до болка познато се надигна в нея. Тя се извърна и видя млад мъж в шлифер и плетена шапка. Веднага си спомни стотиците непознати, които безпощадно я бяха преследвали на улицата, в ресторантите или на опашки като тази. Дланите ѝ се изпотиха, сърцето ѝ заби напрегнато, брадичката ѝ затрепери. Отвори уста, но не успя да пророни нито дума.