Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 1

Тя се изправи.

— Благодаря ви, докторе… Хубаво е, когато човек има с кого да сподели.

— Всичко ще се оправи. До следващата седмица.

След като Патси си тръгна от кабинета, Хари Бърнстайн седна на бюрото си. Завъртя се бавно на стола, втренчен в книгите си — „Ръководство за диагностициране и статистика на психическите смущения“ — том IV, „Психопатология на всекидневния живот“, „Наръчник на неврозите на Американската асоциация на психопатолозите“, томове от Фройд, Адлер, Юнг, Карън Хорни и стотици други. После погледна отново през прозореца, наблюдавайки как късните следобедни слънчеви лъчи падаха върху колите и такситата, които фучаха северно от Парк авеню.

Наблизо прехвръкна птица.

Замисли се за счупеното керамично врабче от детството на Патси и си даде сметка колко важен бе изминалият сеанс.

Не само за пациентката му. Но и за него.

Патси Рандълф, която днес бе само поредната умерено неудовлетворена пациентка на средна възраст, представи повратно събитие за доктор Харолд Дейвид Бърнстайн. Той беше в състояние да промени живота ѝ из основи.

Хари се изсмя шумно, завъртя се отново на стола си като хлапе на детска площадка — веднъж, втори, трети път.

На вратата се появи фигура.

— Докторе?

Мириам, секретарката му, наклони глава, покрита със ситно накъдрена бяла коса.

— Добре ли сте?

— Всичко е наред. Защо питате?

— Ами, просто… Не съм ви чувала да се смеете от дълго време. Не мисля, че изобщо някога съм ви чувала да се смеете в кабинета.

А това бе още една причина да се разсмее. Това и направи.

Тя се намръщи, а в очите ѝ се четеше тревога.

Хари престана да се смее и я погледна сериозно.

— А сега ме чуйте, освобождавам ви за остатъка от деня.

Тя го погледна озадачено.

— Но… вече е краят на работното време, докторе.

— Пошегувах се — поясни той. — Беше само шега. До утре.

Мириам го погледна предпазливо, неспособна, както изглежда, да разсее смаяното изражение от лицето си.

— Сигурен ли сте, че сте добре?

— Всичко е наред. Лека нощ.

— Лека нощ, докторе.

След малко той чу как входната врата се затвори с щракване.

Хари се завъртя на стола си още веднъж, размишлявайки: Патси Рандълф… аз мога да те спася, но и ти можеш да ме спасиш.

А доктор Хари Бърнстайн беше човек, който силно се нуждаеше да бъде спасен. Защото ненавиждаше това, с което си изкарваше хляба.

Не професията, с която облекчаваше психическите и емоционалните проблеми на пациентите си — о, та той бе роден терапевт. По-добър от него трудно можеше да се намери. Това, което ненавиждаше, бе, че практикува психиатрия в Горен Ист Сайд. Това беше последното нещо, с което изобщо бе искал да се занимава. Ала през втората година от следването си в Колумбийския медицински институт високият привлекателен студент срещна стройната красива помощник-ръководителка по проектите на Музея за модерно изкуство. Хари се ожени за Линда, преди да започне стажа си. Премести се от жилището си на петия етаж в сграда без асансьор близо до Харлем и се нанесе в градската ѝ къща на Осемдесет и първа. Само след няколко седмици тя започна да променя живота му. Линда беше жена, която имаше високи изисквания към мъжа си (съвсем като Патси, в чиято безцеремонна забележка преди няколко седмици за липсата на амбиция у съпруга ѝ Хари бе доловил силен гняв). Линда искаше пари, искаше бъде в списъка на редовните посетители за благотворителни представления в Метрополитън опера, искаше да я глезят в четиризвездни ресторанти в Монако, Ница и Париж. Работлив, добродушен човек от скромно предградие на Ню Йорк, Хари знаеше, че слушайки Линда, поема в погрешна посока. Но беше влюбен в нея, затова продължи да я слуша. Купиха си жилище в многоетажна сграда на Мадисън авеню и той закачи фирмения си надпис (всъщност, тежка гравирана табелка от месинг) на вратата на този кабинет за три хиляди долара на месец, разположен на ъгъла на Парк и Седемдесет и осма.

В началото Хари се тревожеше за астрономическите сметки, които се трупаха. Но скоро парите потекоха. Не бе трудно да си набави клиенти — имаше предостатъчно неврози сред богатите и обезпечените на Манхатънския остров. Да оставим настрана факта, че много го биваше в работата му. Пациентите идваха, харесваха го и така започваха да го посещават всяка седмица.

„Никой не ме разбира наистина имаме пари, но парите не са всичко и преди няколко дни икономката ме гледаше сякаш съм паднала от небето, а аз нямам никаква вина и толкова се ядосвам, когато майка ми иска да пазарува в единствения ми свободен ден и май Самюъл ми изневерява и май синът ми е гей и така и не мога да сваля тези седем килограма…“