Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 1

Каква лоша дъщеря е била, каква ужасна съпруга е сега, каква повърхностна приятелка, отговори тя. Защо не сложела край на живота си, за да престане да изпълва с болка живота на околните?

Хари набързо си записа нещо.

— Звучеше ли като гласа на баща ти? Имам предвид тона?

— Не беше баща ми — каза тя, като гласът ѝ прегракна от гняв. — Беше съпругът ми, който се преструваше, че е баща ми. Вече ви казах.

— Знам. Но самото звучене? Тембърът?

Тя се замисли.

— Може би. Но съпругът ми го е виждал. Освен това има видеозаписи с татко. Питър трябва да ги е слушал и се е преправил на него.

— Къде беше Питър, когато го чу?

Тя заразглежда внимателно един рафт с книги.

— Не си беше точно вкъщи.

— Не беше ли?

— Не. Излезе за цигари. Но разбрах как го е направил. Сигурно е монтирал някакъв говорител и магнетофон. Или може би някой от онези преносими радиоприемници — гласът ѝ заглъхна. — Питър също така е добър имитатор. Нали се сещате, умее да се преправя. Затова е могъл да имитира всички онези гласове.

— Всички гласове ли?

Тя се прокашля.

— Този път имаше още духове — гласът ѝ отново се усили някак налудничаво. — Дядо ми. Майка ми. И други. Дори не знам кои бяха.

Патси се втренчи в него за миг, после сведе очи. Щракна закопчалката на чантата си с натрапчив жест, погледна вътре и извади пудриера и червило. Загледа ги втренчено, после ги остави настрана. Ръцете ѝ трепереха.

Хари направи продължителна пауза.

— Патси… искам да те попитам нещо.

— Може да ме питате всичко, докторе.

— Просто да допуснем — в полза на доказателствата — че Питър не се е преструвал на всички тези духове. Откъде другаде би могло да са дошли гласовете?

— Не вярвате и дума от това, което казвам, нали? — отвърна рязко тя.

Най-трудната част от работата на психиатъра, докато преследва истината, е да убеди пациента си, че е на негова страна.

— Разбира се, че е възможно това, което казваш за съпруга си. Но нека да оставим това настрана и да допуснем, че има друга причина за гласовете — каза той спокойно.

— И тя е?

— Че ти наистина си чула нещо — може би как съпругът ти говори по телефона, може би шум от телевизора или от радиото, но каквото и да е било, то няма нищо общо с духове. Проектирала си собствените си мисли върху това, което си чула.

— Искате да кажете, че всичко е плод на въображението ми.

— Казвам, че може би думите сами по себе си са породени от подсъзнанието ти. Какво мислиш за това?

Тя се замисли върху казаното за миг.

— Не знам… Би могло. Предполагам, че това донякъде звучи разумно.

Хари се усмихна.

— Това е добре, Патси. Добре е като за начало, че го признаваш.

Тя изглеждаше доволна, като ученичка, която е получила похвала от преподавателя си.

После психиатърът стана сериозен.

— Сега още нещо — когато гласовете говорят, че трябва да се нараниш… ти няма да ги слушаш, нали?

— Няма, обещавам — отвърна му тя, усмихвайки се смело. — Разбира се, че няма да ги слушам.

— Точно така — той хвърли поглед към часовника си. — Виждам, че времето ни почти е изтекло, Патси. Искам да направиш нещо. Искам да си водиш дневник, в който да записваш какво ти казват гласовете.

— Дневник? Добре.

— Записвай всичко, което ти казват, а след това ще го прегледаме заедно.

Тя се изправи. Обърна се към него.

— Може би просто трябва да помоля някой от духовете да ме придружи на сеанса… но тогава ще се наложи да ми поискате двойна такса, нали?

Той се засмя.

— До следващата седмица.

В три часа сутринта на следващата сутрин Хари се събуди от телефонен звън.

— Доктор Бърнстайн?

— Да?

— На телефона е полицай Кавано от участъка.

Хари се изправи и се помъчи да прогони съня. Първата мисъл, която му хрумна, бе за Хърб — пациент от клиниката в Бруклин. Горкият човек бе шизофреник в лека форма, напълно безобиден, но непрекъснато го смазваха от бой заради грубото му заплашително поведение.

Но не това бе причината за обаждането.

— Вие сте психиатърът на госпожа Патриша Рандълф?

Сърцето му заби учестено.

— Да, аз съм. Тя добре ли е?

— Получихме обаждане… Намерихме я на улицата пред жилището ѝ. Няма пострадали, но тя като че ли има истеричен пристъп.

— Веднага идвам.

Когато пристигна пред сградата, където живееше семейство Рандълф, намираща се през десет пресечки, Хари завари Патси и съпругът ѝ във фоайето. До тях стоеше униформен полицай.

Хари знаеше, че семейство Рандълф са богати, но сградата бе по-хубава, отколкото очакваше. Беше една от най-луксозните многоетажни сгради, построена от Доналд Тръмп през осемдесетте. Беше чел в „Таймс“, че триетажните надстройки се продават за по двайсет милиона долара.