Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 1

— Тоест?

— Не бъдете враждебен, но я принудете да не се изолира от живота. Тя ще иска да се затвори в себе си и да ѝ се угажда. Не я обграждайте с твърде много внимание. Ако каже, че е твърде разстроена, за да отиде да напазарува или да излезе на вечеря, не ѝ позволявайте да се измъкне. Настоявайте да направи това, което се изисква от нея.

— Сигурен ли сте, че това е най-правилното?

Сигурен ли? — мислено се запита Хари. Не, той не беше ни най-малко сигурен. Но вече беше взел своето решение. Трябваше да окаже силен натиск върху Патси.

— Нямаме друг избор — обърна се той към Питър.

Но след като съпругът си тръгна от кабинета, Хари изведнъж се сети за фразата, която често използваше един от преподавателите му в медицинския институт. Той казваше, че заболяването трябва да се атакува фронтално. „Трябва да унищожаваш, или да лекуваш“.

Хари не бе мислил върху тази фраза от години. Искаше му се и днес да не се беше сещал за нея.

На следващия ден Патси влезе в кабинета му без предварително уговорен час.

В клиниката в Бруклин това бе обичайна практика и на никого нямаше да направи впечатление. Но в кабинета на психиатъра на Парк авеню импровизираните сеанси бяха табу. Въпреки това Хари разбра по лицето ѝ, че беше много разстроена и не повдигна въпроса за неочакваната ѝ поява.

Щом той се изправи и затвори вратата, тя се строполи на кушетката и се сгуши на кълбо.

— Какво има, Патси? — попита той.

Хари забеляза, че дрехите ѝ бяха по-раздърпани от всякога. Бяха разпокъсани и покрити с петна. Косата ѝ бе чорлава. Ноктите на ръцете ѝ — мръсни.

— Всичко вървеше толкова добре — изхлипа тя. — И после, както си седях в кабинета рано тази сутрин, чух отново духа на баща ми. Каза ми: „Те са съвсем близо. Не ти остава много време…“. „Какво имаш предвид“ — попитах аз. А той каза: „Виж във всекидневната“. Послушах го и там беше още една от моите птички! Беше разбита на парченца! — тя отвори чантичката си и показа на Хари счупената керамична фигурка. — Сега остана само една! Ще умра, когато се счупи и тя. Сигурна съм. Питър ще я счупи тази вечер! А после ще ме убие.

— Той няма да те убие, Патси — спокойно отвърна Хари, пренебрегвайки търпеливо истеричния ѝ пристъп.

— Мисля, че е добре да отида в болницата за известно време, докторе.

Хари стана и седна до нея на кушетката. Взе ръката ѝ.

— Не.

— Какво?

— Това би било грешка — каза Хари.

— Защо? — извика тя.

— Защото не може да се криеш от тези проблеми. Трябва да се изправиш срещу тях.

— Ще се чувствам по-безопасно в някоя болница. Никой не би се опитал да ме убие в болницата.

— Никой няма да те убие, Патси. Трябва да ми вярваш.

— Не! Питър…

— Но Питър никога не се е опитвал да те нарани, нали? Последва кратко мълчание.

— Не.

— Добре, ето какво искам да направиш. Слушай ме. Слушаш ли ме?

— Да.

— Ти знаеш, че независимо дали Питър се е преструвал, че ти казва онези думи или те са плод на въображението ти, те не са били истина. Повтори го.

— Аз…

— Повторѝ го!

— Те не са били истина.

— Сега кажи: „Не е имало никакъв дух. Баща ми е мъртъв“.

— Не е имало никакъв дух. Баща ми е мъртъв.

— Браво! — засмя се Хари. — Хайде пак.

Тя повтори тази мантра няколко пъти, като все повече се успокояваше. Най-сетне по устните ѝ пробягна плаха усмивка. После се намръщи.

— Но птичката… — тя отново отвори чантичката си и извади счупената керамична фигурка, като крепеше парченцата в треперещата си ръка.

— Каквото и да се е случило с птичката, няма никакво значение. Тя е само парче порцелан.

— Но… — тя сведе очи към натрошените късчета.

Хари се наклони напред.

— Чуй ме, Патси. Чуй ме внимателно — после докторът продължи разпалено: — Искам да си отидеш у дома, да вземеш проклетата последна птичка и да я счупиш с все сила.

— Искате от мен да…

— Вземи един чук и я разбий на прах.

Тя започна да протестира, но после се усмихна.

— Дали ще мога да го направя?

— Хващам се на бас, че ще можеш. Просто трябва да си го позволиш. Отиди си у вас, изпий голяма чаша вино, намери чук и я счупи с все сила.

Хари протегна ръка под бюрото си и извади кошчето за боклук. Сложи го пред нея.

— Това са само парчета порцелан, Патси.

След малко тя хвърли парчетата от фигурката в кошчето.

— Браво, Патси.

И, мислейки си „да върви по дяволите пренасочването на чувства“, докторът силно прегърна пациентката си.

Същата вечер Патси Рандълф се прибра у дома и намери Питър седнал пред телевизора.