Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 1

Тя отвори доклада, прочете го и след това го захвърли с отвращение.

— Кучи син.

— Искаше да убиеш Питър и искаше да установя, че си психичноболна пред съдебната защита. Щеше да отидеш в частна клиника. След година щеше да се състои задължително преразглеждане на делото и хоп, ти щеше да издържиш тестовете и да те пуснат — каза Хари.

Патси поклати глава.

— Но ти знаеше, че целта ми бе да убия Питър и ме остави да го направя! По дяволите, ти дори ме насърчи да го направя.

— И когато се срещнах с Питър, аз пък го насърчих да ти се опълчи… Беше време да задвижим нещата. Започвах да се уморявам от сеансите ни. — След това лицето на Хари се помрачи от искрено съжаление. — Никога не съм си мислил, че наистина ще го убиеш, а само, че ще го нападнеш. Но, хей, какво да се прави? Психиатрията не е точна наука.

— Но защо не отиде в полицията? — каза тя, шепнейки, почти изпаднала в паника.

— Ааа, това е свързано с третото нещо, което съм ти донесъл.

„Аз мога да ти помогна и ти можеш да ми помогнеш…“

Хари извади пощенски плик от куфарчето си. Подаде ѝ го.

— Какво е това?

— Сметката ми.

Тя го отвори. Извади лист хартия.

Най-отгоре беше написано „За извършени услуги“. А под него: „Десет милиона долара“.

— Да не си луд? — простена Патси.

Като се има предвид мястото, на което се намираха и темата на разговора им, Хари не можеше да не се усмихне на думите, които беше използвала.

— Питър беше така любезен да ми каже точно на колко възлиза състоянието ти. Оставям ти един милион… който вероятно ще ти потрябва, за да платиш на онзи твой първокласен адвокат. Струва ми се скъпичък. А сега ще ми е необходима сумата или заверен чек, преди да свидетелствам на процеса. Иначе ще се наложи да споделя пред съда моята честна диагноза за състоянието ти.

— Ти ме изнудваш!

— Предполагам, че е така.

— Защо?

— Защото с тези пари ще мога да си позволя да направя някои добри дела. И да помагам на хора, които наистина се нуждаят от помощ. — Хари посочи с поглед към сметката. — На твое място бих написал този чек бързичко — смъртното наказание е в сила в Ню Йорк. О, и между другото, на твое място бих престанал да разправям, че храната е отровна. По тези места, ако се зъбиш за храната, просто те слагат на изкуствено хранене — той вдигна куфарчето си.

— Чакай — каза Патси умоляващо. — Не си тръгвай! Нека да го обсъдим!

— Съжалявам — Хари посочи с глава към часовника на стената. — Времето ни изтече.

Фаровете осветиха чувствения завой на пътя пред нея.

Криволичеше между тъмните борове, люшкайки се наляво-надясно и отново наляво-надясно. Мъглива вечер, мразовита пролет. Лексусът ѝ плавно се отклони от осовата линия на мокрия асфалт и тя се зачуди дали бе изпила две мартината с Дон или три.

Само две, реши тя и увеличи скоростта.

Всяка делнична вечер шофираше по един и същи път — от работното си място в Ню Хампшир до дома, от другата страна на границата с Масачусетс — и всяка вечер си мислеше за едно и също нещо по този участък на шосе 28 — чувствени извивки.

Като баналния надпис на знака преди две мили: Soft Shoulder 3 3 Непреводима игра на думи — soft shoulder (англ.) означава едновременно „пътен банкет“ и „меко рамо“ — бел.пр. .

Както всяка вечер — леко пияна, слушайки Майкъл Болтън по радиото — тя би се изсмяла на думите, изписани върху жълтия ромб. Но в този миг беше в мрачно настроение.

Двайсет километра до дома.

Каролин отпусна от газта крака си, обут в копринен чорап. Белите ѝ обувки Ферагамо с високи токове лежаха на седалката до нея (често шофираше боса — не толкова за да управлява по-добре, колкото да не си обели обувките в педалите). Насочи автомобила през последната поредица от чувствени извивки, водещи към малкото градче Дънинг.

Следваха бензиностанцията, смесеният магазин, фирмата за производство на пропан, старият мотел, магазинът за спиртни напитки и антикварното магазинче, в което тя никога — за петте години пътуване до и от болницата — не бе виждала някой да си купува нещо.

Намали скоростта на петдесет километра в час при ръждясалия комбайн — там алчните млади ченгета от Дънинг хващаха нарушителите с превишена скорост и тормозеха всеки, който караше превозно средство по-добро от буик. Спираше тук всяка вечер по пътя от работа за дома — за да зареди бензин и да си купи голяма чаша кафе — но служителите в бензиностанцията като че ли изобщо не забелязваха, че е редовна клиентка.