Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 1

Никога не бе държала оръжие в ръцете си, но сега се наведе и вдигна пистолета. Почувства тежестта и топлината му. Без да се замисли, Каролин заби дулото в лицето на нападателя и той се свлече като дрипа.

Мъжът с линкълна — с цяла глава по-висок от хлапето — се претърколи от капака на колата и го вдигна за яката.

Нападателят се взря в смутените очи на Каролин и навярно прецени, че тя няма да стреля. С изненадваща сила той отблъсна мъжа с линкълна и офейка, потъвайки бързо в храсталака зад бензиностанцията.

Каролин насочи оръжието в тази посока.

— Стреляй в краката му, не в гърба му. Ще загазиш, ако го убиеш — настойчиво ѝ извика мъжът с линкълна.

Но ръцете ѝ започнаха да треперят и когато най-сетне успя да се овладее, нападателят беше изчезнал.

В далечината потегли кола и двамата ясно чуха продънения ѝ ауспух. Последва свистене на гуми.

— О, Господи, о, Господи — Каролин затвори очи и се подпря на колата.

Мъжът с линкълна дойде при нея.

— Добре ли си?

— Да — кимна тя. — Не. Не знам… Какво да кажа? Благодаря ти.

— Ъ-хъм… — той кимна към оръжието в ръцете ѝ, насочено лекомислено към корема му.

— О, съжалявам.

Тя му го подаде, но той сведе очи и каза:

— По-добре да е в теб, когато дойдат ченгетата. Не трябва да си имам много вземане-даване с оръжия.

В първия момент Каролин не разбра смисъла на думите му. За миг си помисли, че той се лекува и да хване оръжие за него би било равносилно на това някой от Анонимните алкохолици да си вземе питие. Може би хората ставаха зависими към оръжията така, както други хора като съпругът ѝ например — се пристрастяваха към хазарта, жените или кокаина.

— Не разбирам.

— Имам досие.

Каза го без срам или гордост, но с тон, който предполагаше, че е свикнал да го споменава в самото начало на разговора, изваждайки истината наяве и проследявайки каква ще бъде реакцията. Каролин не реагира по никакъв начин и той продължи.

— Хванат ли ме с оръжие… ще си имам проблеми.

— О — каза тя, сякаш той беше служител на супермаркет, който ѝ обясняваше, че е изтекъл срокът на талон за отстъпка за сос за спагети.

Очите му отново потънаха в бежовия ѝ костюм. Е, по-точно в онази част на тялото, която не беше покрита от костюма.

Мъжът хвърли поглед към вътрешната част на бензиностанцията, където служителят очевидно продължаваше да си гледа телевизионното предаване и каза:

— По-добре да извикаме ченгетата. Този там със сигурност няма да го направи.

— Чакай — каза тя. — Може ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

— За какво си осъден?

Той се поколеба.

— Ами — започна бавно. А после навярно реши, че Каролин, с хубавия си костюм, тясна пола, черни дантелени чорапи от Виктория’с Сикрет, точно тази Каролин, това прелестно ароматно парче („Опиум“, 49 долара за 30 милилитра) никога нямаше да бъде негова и затова нямаше какво да губи, затова ѝ каза: — Нападение със смъртоносно оръжие. Пет параграфа. Виновен по всички. А, и съучастие в извършване на нападение. Е, да извикаме ли ченгетата?

— Не — отвърна тя, прибирайки оръжието в жабката на колата си. — Мисля, че трябва да пийнем по нещо.

И кимна към фоайето на мотела от другата страна на шосето.

Събудиха се три часа по-късно.

Той приличаше на пушач, но всъщност не беше. Приличаше ѝ на човек, който пие и пи наистина, но само една бира на фона на нейните три от стека с шест бири, които купиха от магазинчето до мотела, след като и двамата изпиха по едно мартини в бара.

Загледаха се в напукания таван.

— Трябва ли да се прибираш някъде?

— Нима не е така при всички?

— Имам предвид сега. Тази нощ.

— Не. Просто днес съм в района. Утре се прибирам вкъщи.

Домът му, обясни той, докато пиеха мартинито, бил в Бостън. Щял да пренощува в хотел „Кортярд“ в Кламат.

Името му било Лорънс — категорично не „Лари“. След като излязъл от затвора, влязъл в правия път и се отказал от работата си да събира дългове от разни хора, които той описа смътно като „местни бизнесмени“.

— Събирах лихви от заеми — поясни той. — Лихвата върху заемите, които вземат големите риби. Трябва да се плаща лихва.

— Като в „Роки“.

— Да, нещо такова — леко се усмихна Лорънс.

Когато попита за фамилията му, погледът му стана мътен и макар че отвърна „Андърсън“, по същия начин можеше да каже „Смит“.

„Нито едното от двете“ отговори той на въпроса ѝ дали е женен и дали има семейство и тя беше склонна да му вярва.

Единственото, което знаеше за него със сигурност, бе, че е невероятен любовник.