Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 1

— Закъсня — каза той. — Къде беше?

— Пазарувах. Взех бутилка вино.

— Трябваше да ходим на гости у Джак и Луиз тази вечер. Не ми казвай, че си забравила.

— Не ми се ходи на гости — каза тя. — Не ми е добре. Аз…

— Не. Ще отидем. Няма да се измъкнеш — Питър говореше със същия странен, рязък тон като през изминалата седмица.

— Може ли поне първо да се погрижа за няколко неща?

— Разбира се. Но не искам да закъсняваме.

Патси отиде в кухнята, отвори бутилка скъпо мерло и си сипа голяма чаша, точно както ѝ беше казал доктор Бърнстайн. Отпи. Стана ѝ хубаво. Много хубаво.

— Къде е чукът? — извика тя.

— Чук ли? За какво ти е притрябвал чукът?

— Трябва да поправя нещо.

— Мисля, че е в чекмеджето до хладилника.

Тя го намери. Занесе го във всекидневната. Хвърли поглед към последната птичка от бьомски порцелан, сова.

Питър погледна към инструмента и после пак се обърна към телевизора.

— Какво трябва да поправиш?

— Теб — отговори тя и стовари тъпата страна на чука върху главата му с всичка сила.

Трябваха ѝ още няколко удара, за да го убие и щом свърши, тя се отдръпна назад и се загледа в удивителните шарки, образувани от кръвта по килима и кушетката. После отиде в спалнята и взе дневника си от нощната масичка — дневника, който доктор Бърнстайн я бе посъветвал да си води. Патси се върна във всекидневната, седна до трупа на съпруга си и нахвърля няколко изречения в тетрадката за това как най-сетне е накарала духовете да престанат да ѝ говорят. Най-после бе намерила покой. Тя не написа всичко, което ѝ се искаше — отнемаше твърде много време да пише, използвайки пръста си за писалка, а кръвта — за мастило.

Щом свърши, Патси вдигна чука и разби керамичната сова на прах.

И запищя с цяло гърло:

— Духовете са мъртви, духовете са мъртви, духовете са мъртви!

Много преди да прегракне от викане пристигна полицията и медицински екип. Когато я отведоха, беше облечена с усмирителна риза.

Седмица по-късно Хари Бърнстайн седеше в чакалнята на болницата в затвора. Знаеше, че представлява жалка гледка — не се беше бръснал с дни и носеше измачкани дрехи — всъщност същите, с които бе спал предната нощ. Гледаше втренчено мръсния под.

— Добре ли сте? — въпросът дойде от висок слаб мъж с идеално поддържана брада. Носеше превъзходен костюм и очила с рамки Армани. Той беше главният адвокат от защитата на Патси.

— И през ум не ми е минавало, че ще го направи — каза му Хари. — Знаех наистина, че има риск. Знаех наистина, че нещо не е наред. Но си мислех, че държа всичко под контрол.

Адвокатът го погледна със съчувствие.

— Чух, че и вие сте си имали разни неприятности. Вашите пациенти…

Хари горчиво се изсмя.

— Масово ме напускат. Е, та нима и вие не бихте постъпили по същия начин? Психиатри на Парк авеню има колкото щеш. Защо да рискуват да посещават точно мен? Току-виж се окажат убийци или затворени в лудница.

Надзирателят отвори вратата.

— Доктор Бърнстайн, вече може да видите затворника. Хари се изправи бавно, крепейки се на рамката на вратата.

Адвокатът го огледа изпитателно и каза:

— Може да се срещнем тези дни, за да решим как да се занимаем със случая. Защитата на невменяеми е трудно начинание в Ню Йорк, но с ваша помощ мога да успея. Ще я измъкнем от затвора… Кажете, докторе, ще се съвземете, нали?

Хари кимна едва-едва.

— Мога да ви уредя малка сума. Две хиляди… хонорар като вещо лице — любезно каза адвокатът.

— Благодаря — отвърна Хари. И моментално забрави за парите. Съзнанието му вече изцяло бе съсредоточено върху пациентката.

Стаята бе мрачна, точно както очакваше.

С побеляло лице и присвити очи Патси лежеше в леглото и гледаше през прозореца. Тя хвърли поглед към Хари, но като че ли не го позна.

— Как се чувстваш? — попита той.

— Кой си ти? — намръщи се тя.

Той също не отговори на въпроса ѝ.

— Не изглеждаш твърде зле, Патси.

— Мисля, че те познавам. Да, ти си… Чакай малко, ти дух ли си?

— Не, не съм дух — Хари сложи куфарчето си на масата.

Очите ѝ се плъзнаха по куфарчето, докато той го отваряше.

— Не мога да остана много, Патси. Приключвам практиката си. Трябва да се погрижа за доста работи. Но исках да ти донеса някои неща.

— Неща ли? — попита тя като дете. — За мен? Като на Коледа. Като на рождения ми ден.

— Хмм — Хари заровичка в куфарчето. — Ето го и първото нещо — той извади фотокопие. — Това е статия от „Журнал на психолозите“. Намерих я в нощта след сеанса, когато за първи път ми каза за духовете. Добре е да я прочетеш.