Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 1

През последните седмици Лесър често телефонираше на Кари в дома ѝ. Нейното отношение към проблема все повече го тревожеше. Кари звучеше незаинтересована, едва ли не весела, дори когато пикапът на Дейл беше паркиран на обичайното си място пред къщата ѝ. Лесър беше сигурен, че тя е взела своето решение и изчаква подходящ момент.

Този момент беше настъпил тази нощ.

— Къде ще се срещнат? У тях ли?

— Не. На стария кей, след Чарлз стрийт.

По дяволите, помисли си Лесър. Кеят беше идеалното място за убийство. Наоколо нямаше къщи и не можеше да се види от централната улица. На всичко отгоре имаше стъпала, които водеха до малка плаваща платформа, където Кари или някой, нает от нея, можеше лесно да отнесе тялото навътре в морето и там да се отърве от него.

Но Кари не предполагаше, че телефонът ѝ се подслушва, нито пък знаеше, че полицията е толкова близо до нея. Ако извършеше убийство, щяха веднага да я арестуват. Очакваше я само една присъда — доживотна присъда за убийство от засада.

Лесър грабна палтото си и се втурна навън.

Полицейската кола спря рязко пред телената ограда на Чарлз стрийт. Лесър изскочи навън и се вгледа в кея, който се простираше на стотина метра пред него.

Мъглата и дъждът му пречеха, но той разпозна Дейвид Дейл. Беше облечен в шлифер и стиснал букет рози, бавно пристъпваше към Кари Суонсън. Високата жена стоеше с гръб към Дейл, опряла ръце на разнебитения парапет, с поглед, зареян в бушуващия сив океан.

Инспекторът изкрещя на Дейл да спре. Но шумът на вятъра и вълните беше оглушителен и нито преследвачът, нито жертвата можеха да чуят.

— Повдигни ме — извика Лесър на помощника си.

— Какво искаш да правиш?

Инспекторът сам сплете пръстите на ръцете на Харпър, постави дясното си стъпало върху тях и се преметна през оградата. Когато се приземи от другата страна, загуби равновесие и се претърколи болезнено върху скалата. Докато се изправи и ориентира, Дейл беше вече само на двайсетина стъпки от Кари.

— Повикай подкрепление и линейка — изкрещя Лесър и се затича по калния склон към кея, откопчавайки пистолета си тичешком. — Не мърдай! Полиция!

Но беше твърде късно.

Неочаквано Кари се обърна и пристъпи към Дейл. Над грохота на вълните Лесър не можа да чуе изстрелите, нито пък успя да види добре през дъждовната завеса, но нямаше никакво съмнение — Дейвид Дейл беше прострелян. Мъжът вдигна ръце към гърдите си, изпусна цветята, политна назад и се строполи на кея.

— Дяволите да я вземат! — изруга Лесър. Беше му ясно, че точно той е свидетелят, който ще тикне Кари Суонсън в затвора. Да беше го послушала. Но Лесър беше опитен професионалист, потисна чувствата си и спази всички процедури. Насочи пистолета си към младата жена и извика: — На земята! Веднага!

Тя се стресна от внезапната поява на ченгето, но веднага се подчини и легна по очи върху мокрите дъски на кея.

— Ръцете на гърба! — заповяда Лесър, бързо ѝ сложи белезниците и се обърна към Дейвид Дейл, който се гърчеше, виеше в агонията си и се опитваше да се изправи на колене сред разпилените рози. Все пак беше жив. Лесър го обърна по гръб и разкъса ризата му, търсейки входната рана.

— Спокойно. Не мърдай! — Ръцете му пробягаха по гърдите, но не можа да открие огнестрелната рана. — Къде си улучен? Говори ми. Говори!

Едрият мъж продължи да се тресе и да ридае истерично.

Сид Харпър дотича запъхтян и коленичи до Дейл.

— Линейката ще пристигне след пет минути. Къде е улучен?

— Не знам. Не виждам раната — каза инспекторът.

Младият полицай също прегледа преследвача.

— Няма кръв.

Дейл продължаваше да стене, сякаш изпитваше нетърпима болка.

— О боже, не… не… — изпъшка той.

— Той е добре — извика Кари. — Не съм го наранила.

— Вдигни я — каза инспекторът на Харпър, като продължаваше внимателно да преглежда Дейл. — Не разбирам. Той…

— Исусе Христе! — прошепна изненадан Сид Харпър.

Лесър погледна към помощника си, който се беше втренчил в Кари с полуотворена уста. Инспекторът също се обърна и я погледна. Остана изумен.

— Наистина не съм го застреляла — настояваше Кари.

Но това Кари Суонсън ли беше? Жената имаше същия ръст, същата фигура и коса. Гласът също беше нейният. Но вместо невероятната красота, която се беше запечатала в паметта на Лесър от първата им среща, лицето на тази жена беше много различно: имаше грапав нос, тънки неравни устни, месеста брадичка, бръчки по челото и около очите.

— Вие… Коя сте вие? — заекна Лесър.