Джефри Дивър - Стоманена целувка

— О, видеозаписът показва, че той си слага ръкавици, преди да се спусне по стълбата.

Хитро. Този човек е умен.

— И още нещо. Заподозреният е носел чашата си и опаковки от сандвичи. Търсихме, но той не ги е изхвърлил там.

Може би бяха в „Старбъкс“.

— Ще накарам криминалистите да се заловят с това.

— Хей, как мина разговорът с капитан Бяла вратовръзка? Опа, аз ли казах това?

Амелия се усмихна.

— И да си го казал, не съм го чула.

— Той вече мисли как да обзаведе кабинета си в губернаторското жилище.

Това обясняваше шикозния тоалет. Висш полицай с амбиции. Хубаво е да го имаш на своя страна.

Бог да те благослови…

— Добре. Той, изглежда, ме подкрепя по въпроса с оръжието.

— Свестен е. Само обещай, че ще гласуваш за него.

— Продължавайте с претърсването — напомни му Сакс.

— Ще го направим.

Към нея се приближи инспектор от пожарната и тя даде показания за произшествието с ескалатора. Двайсетина минути по-късно криминалистите, които работеха по случая „Неизвестен заподозрян 40“, пристигнаха от големия комплекс за обработка на местопрестъпления в Куинс. Амелия ги поздрави — двама криминалисти афроамериканци на трийсетина години, мъж и жена, с които тя работеше от време на време. Те подкараха тежките си куфари на колелца към ескалатора.

— Не там — спря ги Сакс. — Това там беше нещастен случай. Отдел „Разследвания“ ще го координира с Осемдесет и четвърти участък. Искам да направите оглед на „Старбъкс“.

— Какво е станало там? — попита жената криминалист, поглеждайки към кафенето.

— Сериозно престъпление — обади се партньорът ѝ. — Вдигнали са цената на фрапучиното.

— Нашият заподозрян седна там за късен обяд. На някоя от масите отзад. Той е висок и слаб. Беше със зелено сако на карета и бейзболна шапка на „Атланта Брейвс“. Но няма да има много улики. Взе си чашата и опаковките от храната.

— Мразя, когато не оставят ДНК.

— И аз.

— Мисля обаче, че е изхвърлил боклука някъде наблизо — добави Сакс.

— Имаш ли представа къде? — попита жената.

Амелия погледна персонала на „Старбъкс“ и ѝ хрумна нещо.

— Може би. Но не е в мола. Аз ще проверя. Вие обработете „Старбъкс“.

— Винаги съм те обичала, Амелия. Даваш ни най-хубавото и приятното, а ти поемаш мрачното и студеното.

Жената се наведе и извади син предпазен гащеризон от куфара.

— Стандартна оперативна процедура, нали, Амелия? Събираме всичко и го носим в дома на Линкълн?

— Не, изпратете всичко в Главната лаборатория по криминалистика в Куинс — отговори Сакс с каменно изражение. — Аз ръководя случая.

Двамата криминалисти се спогледаха и после отново се обърнаха към Амелия.

— Той добре ли е? — попита жената. — Райм?

— Не си ли чула? — троснато каза Сакс. — Линкълн вече не работи за Нюйоркската полиция.

— Отговорът е там.

Последва мълчание, докато думите отекваха по лъскавите, издраскани, боядисани в академично зелено стени. По-точно жлъчно зелено.

— Отговорът може да е очевиден, като например окървавен нож, осеян с пръстови отпечатъци и ДНК на извършителя, надписан с инициалите му и цитат от любимо стихотворение. Или пък неясен, само три невидими лиганда… Какво е лиганд 1 1 Структурна групировка, свързана с централния атом в молекулата на сложно химическо съединение. — Б.пр. ? Знае ли някой?

— Молекулите на миризмите — обади се треперещ мъжки глас.

— И така — продължи Линкълн Райм, — неясен. Отговорът може да е в три молекули на миризми, но е там. Връзката между убиеца и убития, която може да ни заведе до вратата му и да убеди съдебните заседатели да го преместят в нов дом за двайсет-трийсет години. Някой да ми каже Принципа на Локар.

От първия ред се обади твърд женски глас:

— При всяко престъпление има пренасяне на материал между извършителя и местопрестъплението или жертвата, или по всяка вероятност и двете. Френският криминалист Едмон Локар използва думата „прах“, но общоприетата е „материал“. С други думи, микроследи. — Жената отметна настрана дългата си кестенява коса, която обрамчваше лице със сърцевидна форма, и добави: — Пол Кърк разширява определението: „Вещественото доказателство не може да лъжесвидетелства. Не може да отсъства напълно. Единствено човешката неспособност да го намери, изследва и разбере може да намали стойността му“.

Линкълн Райм кимна. Признаваше правилните отговори, но никога не ги хвалеше. Запазваше похвалите за изключителни прозрения. Обаче беше смаян, тъй като все още не беше възложил на студентите да четат великия френски криминалист, за да го обсъждат. Той огледа лицата, сякаш беше озадачен.