Джефри Дивър - Стоманена целувка

— Какво?

Той продължи да пищи. По лицето му се стичаха сълзи.

— Моля те, дай ми пистолета си! Как се стреля? Кажи ми!

— Не мога да го направя, Грег — промълви Амелия и хвана ръката му, а с другата си длан избърса потта от лицето му.

— Много ме боли… Не издържам. — Той изпищя още по-силно отпреди. — Искам всичко да свърши!

Сакс не беше виждала по-безнадежден израз в нечии очи.

— Моля те, за бога, дай ми пистолета си!

Амелия спусна ръка и извади пистолета си „Глок“ от колана.

Ченге.

Това не беше хубаво. Никак не беше хубаво.

Високата жена. Черни джинси. Красиво лице. И, ах, червена коса…

Ченге.

Оставям я при ескалатора и тръгвам сред тълпите в мола.

Тя не знае, че съм я видял. О, да, видях я добре и ясно. Писъкът на мъжа, който изчезна в челюстите на машината, накара всички да погледнат по посока на звука, но не и нея. Тя се обръщаше да потърси мен в приятното кафене „Старбъкс“.

Видях пистолета на хълбока ѝ и полицейската значка. Не частно ченге или наемник, а истинско. Чистокръвно. Тя…

Хей, какво беше това?

Изстрел. Не си падам много по оръжията, но съм стрелял с пистолет. Това несъмнено беше пистолет.

Озадачаващо. Да, да, тук има нещо странно. Дали полицайката — ще я нарека Червенокоска заради косата ѝ — смяташе да арестува някой друг ? Трудно е да се каже. Може би беше погнала мен заради пакостите, които съм си наумил. Вероятно заради труповете, които изхвърлих в онова тинесто езеро близо до Нюарк преди известно време. За да потънат, завързах за краката им пудовки, каквито си купуват дебеланковците, за да ги използват шест пъти и половина и никога повече. В пресата не се споменаваше нито дума за случая, но все пак това е Ню Джърси, където стават много убийства. Поредният труп? Не си заслужава да пишем репортаж. Виж, „Метс“ са победили със седем точки разлика! Или пък полицайката ме издирваше заради кавгата на онази слабо осветена улица в Манхатън и човека с прерязано гърло. Или може би заради строежа зад клуб „40 градуса север“, където пак оставих готина пратка с разбита глава.

Разпознал ли ме е някой на онези места, докато режа или разбивам?

Възможно е. Аз се отличавам по външност, ръст и тегло.

Ще предположа, че тя иска мен. Трябва да наведа глава, да прегърбя рамене и да се махна оттук. По-добре е да се смаля със седем-осем сантиметра, отколкото да стърча над другите.

Ами изстрелът? За какво беше? Дали Червенокоска преследваше някой още по-опасен от мен? Ще гледам новините по-късно.

Навсякъде е пълно с хора, които се движат бързо. Повечето не ме поглеждат, колкото и да съм висок, кльощав и с дълги крака и пръсти. Единственото им желание е да излязат от мола и да избягат от писъците и изстрела. Магазините и закусвалните се опразват. Хората се страхуват от терористи, откачалки с камуфлажно облекло, които наръгват с нож, разрязват и стрелят по целия свят от гняв или заради смахнатите си мозъци. „Ислямска държава“. „Ал Кайда“. Милициите. Всички са настръхнали.

Завивам тук и се промъквам между мъжки чорапи и бельо.

Хенри Стрийт, Изход 4, е право пред мен. Оттам ли да изляза?

По-добре да спра. Поемам си дълбоко дъх. Няма да бързам. Първо ще се отърва от зеленото сако и бейзболната шапка. Ще си купя нещо ново. Шмугвам се в евтин магазин, за да платя в брой за синьо италианско сако, произведено в Китай. Има дължина деветдесет сантиметра. Какъв късмет. Трудно е да намериш този размер. Хипстърска мека шапка. Младеж от Близкия изток прибира парите ми в касата, докато пише съобщение на мобилния си телефон. Колко неучтиво. Ще ми се да му разбия черепа. Поне не ме поглежда. Това е хубаво. Слагам в раницата старото си зелено карирано сако. То е от брат ми, затова не го изхвърлям. Пъхам в раницата и спортната шапка.

Хипстърът с италианско сако, произведено в Китай, излиза от магазина и се връща в мола. Е, откъде да избягам? Изходът към Хенри Стрийт?

Не. Идеята не е умна. Навън ще има куп ченгета.

Оглеждам се наоколо. Навсякъде. Аха, служебна врата. Убеден съм, че ще има товарна платформа.

Минавам спокойно през вратата, сякаш работя в мола, като я бутам само с кокалчетата на пръстите си, не с длани, за да не оставя отпечатъци, покрай табелка с надпис „Само за служители“.

Какъв късмет извадих с ескалатора, когато се разнесоха писъците и Червенокоска хукна натам. Провървя ми.

Навеждам глава и вървя с отмерени крачки. Никой не ме спира в коридора.

Аха, памучна престилка на закачалка. Свалям табелката с името на служителя и я закачам на гърдите си. Сега съм Марио, любезен член на екипа. Не приличам много на Марио, но номерът ще мине.