Джефри Дивър - Стоманена целувка

Тя се обади на Евърет, каза му за нещастния случай и поръча да съобщи на диспечера, а след това да завардят изходите. Неизвестният заподозрян 40 може би я беше видял и сега бягаше. Амелия се втурна към ескалатора и забеляза, че някой е натиснал аварийния бутон. Движещите се стълби намалиха скоростта и после спряха.

— Спрете го, спрете го! — изкрещя човекът, заклещен вътре.

Сакс стъпи върху горната част на платформата и погледна в зеещия отвор. Мъж на средна възраст — четиридесет-четиридесет и пет годишен — беше заклещен в зъбните колела на мотора, който беше монтиран на пода на около два и половина метра под отворилия се алуминиев капак за поддръжка. Моторът продължаваше да се върти, въпреки че някой беше натиснал аварийния бутон. Вероятно само беше изключил съединителя с движещите се стъпала. Горкият човек беше заклещен в кръста. Беше обърнат на една страна и размахваше ръце срещу механизма. Зъбните колела се бяха забили дълбоко в тялото му. Дрехите му бяха напоени с кръв, която се стичаше на пода на дъното на шахтата. Той носеше бяла риза с табелка с името си. Вероятно беше служител в някой от магазините в мола.

Сакс погледна тълпата. И там имаше служители, няколко човека от охраната, но никой не правеше нищо, за да помогне. Поразени лица. Някои, изглежда, се обаждаха на 911, но повечето снимаха с мобилните си телефони.

— Помощта идва! — извика на пострадалия Амелия. — Аз съм полицай. Ще сляза там долу.

— Боже, колко боли! — Той отново изпищя.

Сакс усети вибрациите от звука в гърдите си.

Кръвоизливът трябва да спре , реши тя. И ти си единствената, която ще го направи. Слизай долу.

Амелия напрегна мускули и отвори по-широко капака. Не носеше много бижута, но изхлузи от пръста си единствения си аксесоар — пръстен със син камък — защото се опасяваше, че може да заклещи ръката ѝ в зъбните колела. Въпреки че тялото на мъжа беше блокирало единия ред, вторият, задвижващ ескалатора надолу, все още работеше. Стремейки се да не обръща внимание на клаустрофобията си, Сакс започна да се спуска в тясната шахта. Имаше стълба за работниците, но се състоеше от тесни метални стъпенки, които бяха хлъзгави от кръвта на пострадалия. Той очевидно беше прерязан от острия ръб на капака, когато беше паднал. Амелия се вкопчи с пръстите на ръцете и краката си в стъпенките. Паднеше ли, щеше да се стовари върху мъжа, а точно до него имаше втори ред работещи зъбни колела. Кракът ѝ се плъзна и мускулите на раменете ѝ се схванаха от напрежение. Подметката на единия ѝ ботуш леко докосна работещите зъбни колела, които изрязаха бразда в нея и закачиха края на джинсите ѝ. Амелия бързо дръпна крака си.

И после се спусна на пода… Дръж се, дръж се , каза си тя или си го помисли и за себе си, и за пострадалия.

Писъците на мъжа не стихваха. Пепеляво бледото му лице се беше сбръчкало и кожата му блестеше от пот.

— Моля те, Боже…

Амелия се промъкна внимателно покрай втория ред зъбни колела, като два пъти се подхлъзна в кръвта. Веднъж кракът ѝ неволно се протегна, кръстът ѝ се скова и тя полетя към въртящото се зъбно колело.

Успя да спре точно преди лицето ѝ да докосне метала. Пак се подхлъзна. И пак се хвана.

— Аз съм полицай — повтори тя. — Медиците ще дойдат всеки момент.

— Положението е лошо. Много боли. О, колко много боли!

Амелия вдигна глава и извика:

— Някой от поддръжката! Някой от управата! Спрете проклетото нещо! Не стъпалата, а моторът! Изключете го!

Къде бяха пожарникарите, по дяволите? Сакс огледа раната на човека. Нямаше представа какво да направи. Съблече якето си и го притисна до разкъсаната плът на корема и слабините на мъжа, но това не помогна много за спирането на кръвоизлива.

— Ох, ох, ох! — стенеше човекът.

Амелия носеше незаконен, но много остър сгъваем нож в задния си джоб и потърси кабел, който да среже, но не видя такова нещо. Как може да направиш такава машина и да не сложиш копче за изключване? Господи. Тя се вбеси от некомпетентността.

— Съпругата ми — прошепна мъжът.

— Не говорете. Всичко ще бъде наред — успокои го Сакс, макар да знаеше, че нищо няма да се оправи. Тялото му представляваше кървава каша. Дори да оцелее, никога нямаше да бъде същият.

— Съпругата ми. Тя е… Ще отидеш ли при нея? Синът ми. Кажи им, че ги обичам.

— Сам ще им го кажеш, Грег — отговори тя, прочитайки името му на табелката на гърдите му.

— Ти си ченге.

— Точно така. И ей сега ще дойдат медиците…

— Дай ми пистолета си.