Джефри Дивър - Стоманена целувка

— Всички ли си записахте какво каза госпожица Арчър? Някои, изглежда, не са го направили. Не мога да проумея защо.

Започнаха да драскат химикалки, да тракат клавиатури на лаптопи и да танцуват пръсти по двуизмерни клавиши на таблети.

Това беше едва втората лекция по „Въведение в анализ на местопрестъпление“ и трябваше да бъдат установени протоколи. Спомените на студентите щяха да бъдат гъвкави и в добро състояние, но нямаше да са непогрешими. Пък и записването на хартия или на екран означава овладяване , не само разбиране.

— Отговорът е там — поучително повтори Райм. — След като съществува криминалистиката — изкуството на провеждането на следствените действия — няма престъпление, което да не може да бъде разкрито. Всичко е въпрос на възможности, находчивост и усилия. Колко далеч сте готови да отидете, за да идентифицирате извършителя? Както е казал Пол Кърк през петдесетте години на XX век. — Той погледна Джулиет Арчър. Беше научил имената само на няколко студенти. Това на Арчър беше първото.

— Капитан Райм? — подвикна млад мъж в дъното на класната стая, в която имаше трийсетина души на възраст между двайсет и няколко и четиридесет години, като преобладаваха по-младите. Въпреки стилната прическа със стърчаща на кичури хипстърска коса младежът имаше полицейски нюх. След като в каталога с биографии на колежа — да не говорим за десетките хиляди споменавания в Гугъл — вписаха официалния чин на Линкълн отпреди няколко години, когато напусна полицията поради инвалидност, вече беше малко вероятно да го използва някой, който не е свързан със силите на реда в Ню Йорк.

С леки движения на дясната си ръка преподавателят обърна към студента сложно моторизираната си инвалидна количка. Райм страдаше от квадриплегия, парализа на четирите крайника, в резултат от травма в гръбначния мозък. След операциите движеше само дясната ръка и безименния пръст на лявата.

— Да?

— Мислех си нещо. Локар пише за „прах“ или „материал“, нали? — Младежът погледна Арчър, която седеше на първия ред, далеч вляво.

— Точно така.

— А не може ли да има и психологически пренос?

— Какво имате предвид?

— Да речем, че извършителят заплашва да изтезава жертвата, преди да я убие. На лицето на жертвата е изписан ужас, когато я намират. Може да заключим, че извършителят е садист, и да го добавим към психологическия му профил. Така може да стесним кръга на заподозрените.

— Въпрос — отвърна Райм. — Харесвате ли поредицата от книги за Хари Потър? И филмите? — По принцип културните явления не го интересуваха много — освен ако не можеха да му помогнат да разкрие някое престъпление, което не се беше случвало никога. Но Потър си беше Потър.

Младият мъж присви очи.

— Да, разбира се.

— Знаете, че това е художествена измислица, нали? Че „Хогуортс“ не съществува?

— „Хогуортс“? Да, съзнавам го.

— И ще се съгласите, че магьосници, магии, вуду, духове, телекинеза и вашата теория за пренос на психологически елементи на местопрестъпления…

— … са врели-некипели?

Всички се разсмяха.

Райм повдигна озадачено вежди, но не заради прекъсването. Той харесваше дързостта и забележката беше логична. Но имаше предвид друго.

— Съвсем не. Щях да кажа, че всяка от тези теории все още не е емпирично доказана. Представете ми обективни изследвания, които многократно умножават резултатите на вашия предполагаем психологически пренос и включват валидни проби и проверки в подкрепа на теорията, и аз ще я смятам за валидна. Но не бих разчитал на нея. Фокусирането върху по-неуловимите аспекти на разследването разсейва от важната задача, с която се занимаваме в момента. Която е?

— Уликите — пак се обади Джулиет Арчър.

— Местопрестъпленията се променят като глухарче от внезапен порив на вятър. Онези три лиганда са всичко, което остава от един милион само преди момент. Капка дъжд може да отмие петънце от ДНК-то на убиеца и да унищожи всеки шанс да го открием в базата данни на Системата за комбинирано индексиране на ДНК — СКИД, и да научим името, адреса и телефонния му номер. Социалноосигурителният му номер… и размера на ризата… — Райм огледа студентите. — Това с размера на ризата беше шега. — Хората обикновено вярваха на всичко, което им кажеше Линкълн Райм.

Хипстърът ченге кимна, но не изглеждаше убеден. Райм остана смаян и се запита дали студентът наистина ще проучи внимателно темата. Надяваше се, че ще го направи. В тази теория може би имаше нещо.