Джефри Дивър - Стоманена целувка

— Не, в центъра на града е. Работи по случай на убийство. Но снощи ми разказа за клиентката ви. Името ѝ е Санди, нали?

— Вдовицата. Госпожа Фромър. Да. Санди.

— Толкова лошо ли е положението, колкото ми го описа Амелия?

— Не знам какво ви е казала. — Адвокатът прецизно поправи неточността на Райм. Едва ли щеше да бъде забавно да пиеш бира с Уитмор, но той явно беше добър човек и беше хубаво да е твой адвокат, особено когато подлага на кръстосан разпит ответната страна. — Но ще потвърдя, че на госпожа Фромър ѝ предстоят много трудни времена. Съпругът ѝ няма застраховка „Живот“ и от няколко години е бил на непълен работен ден. Госпожа Фромър работи в агенция за почистване на домове, но само от време на време. Има дългове. Значителни. Има някакви далечни роднини, но никой не е в състояние да ѝ помогне много финансово. Един братовчед може да ѝ даде временен подслон — в гараж. Практикувам право за нанесени морални щети и телесни повреди от години и мога да ви кажа, че за много клиенти обезщетенията са дар Божи, а в случая на госпожа Фромър — задължителни. А сега, господин Райм… Извинете ме, вие бяхте капитан в полицията, нали? Така ли да се обръщам към вас?

— Не. Наричайте ме Линкълн.

— И така, искам да ви обясня каква е ситуацията.

Нещо в Уитмор напомняше на робот. Това не беше дразнещо, а странно. Може би съдебните заседатели го харесваха.

Той отвори старомодно куфарче — пак някъде от 50-те години на XX век — и извади няколко бели листа без редове. Взе химикалка (Райм остана леко учуден, че не е писалка с мастило) и с възможно най-ситния почерк, който би могъл да се прочете с невъоръжено око, написа датата, присъстващите страни и темата на срещата. Вярно, листовете бяха без редове, но буквите се нижеха равно, сякаш под тях имаше линийка за подравняване.

Уитмор погледна записките си, явно остана доволен и вдигна глава.

— Смятам да заведа дело в Нюйоркския върховен съд.

Въпреки гръмкото си име, съдът беше най-ниската инстанция в щата и се занимаваше и с криминални, и с граждански дела. Райм беше давал показания там хиляди пъти като вещо лице на прокуратурата.

— Искът ще бъде от страна на вдовицата, госпожа Фромър. И детето ѝ. За неправомерно причинена смърт.

— На колко години е момчето?

— На дванайсет.

— А, да.

— И за болка и страдания от страна на господин Фромър. Доколкото разбирам, той е живял десетина минути в изключителна агония. Обезщетението ще бъде зачислено в имуществото му и ще бъде присъдено в полза на онзи, който е упоменат в завещанието му, или както реши съдът, ако няма завещание. Освен това ще заведа дело за неправомерно причинена смърт и от страна на родителите на господин Фромър, за чиято издръжка той е помагал, доколкото е можел.

Уитмор беше може би най-малко превзетият и ентусиазиран адвокат, както и най-скучният, когото познаваше Райм.

— Искането за обезщетение в жалбата ми — и в иска за нанесени щети — е, откровено казано, безбожно високо. Трийсет милиона за неправомерно причинена смърт и двайсет милиона за болката и страданията. Едва ли ще ги получим, но избрах тези суми само за да привлека вниманието на ответниците и да създам малко реклама на случая. Не възнамерявам да се стига до съдебен процес.

— Не?

— Не. Ситуацията е малко необикновена. Поради липсата на застраховка и всякаква друга финансова подкрепа за госпожа Фромър и сина ѝ, те се нуждаят от бързо решаване на въпроса. Съдебният процес може да продължи година и повече. Дотогава те ще бедстват. Ще се нуждаят от пари за подслон, за образование на малкия, за здравно осигуряване и за ежедневни неща от първа необходимост. След като предявим солидно обвинение срещу ответниците и аз покажа готовност да намаля значително иска, мисля, че те ще подпишат чек, който за тях е дребна сума, но за госпожа Фромър — значителна, и горе-долу достатъчна, за да възтържествува справедливостта.

Линкълн реши, че Уитман би се чувствал като у дома си в роман на Дикенс.

— Стратегията ми се струва приемлива. А сега, може ли да поговорим за доказателствата?

— Един момент, моля. — Евърс Уитмор щеше упорито да продължи, верен на курса, който беше определил, каквото и да се случеше. — Първо, бих искал да ви обясня сложността на съответния закон. Запознат ли сте със Закона за неправомерно увреждане?

Беше очевидно, че няма значение дали Райм ще каже да или не. Адвокатът щеше да го запознае.

— Не, всъщност не съм.

— Ще ви го обясня накратко. Законът за неправомерно увреждане се занимава с вредите, нанесени от ответника на ищеца, с изключение на нарушаване на договор. На латински думата е…