Джефри Дивър - Стоманена целувка

— Ходих да видя вдовицата — каза Амелия.

— Вдовица?

— Санди Фромър. Съпругата на жертвата.

Едва след момент Райм осъзна, че тя не говори за човека, убит от Неизвестен извършител 40, а за мъжа, който беше загинал в произшествието с ескалатора.

— Ти ли трябваше да съобщиш новината? — Криминалистите като Линкълн рядко получаваха трудната задача да обяснят, че нечий любим вече не е на този свят.

— Не. Само… Грег, жертвата, искаше да ѝ кажа, че обича нея и сина им, докато умираше, и аз се съгласих.

— Браво на теб.

Сакс повдигна рамене.

— Синът му е на дванайсет. Брайън.

Райм не попита как се чувства семейството на загиналия. Въпросът беше излишен.

Хванала чашата си с две ръце, Амелия се приближи до нестерилна маса и се подпря на нея. Погледна Райм.

— Бях близо. Замалко да го хвана. Имам предвид Неизвестния заподозрян 40. После обаче се случи нещастието с ескалатора. Трябваше да избирам — каза тя и отпи глътка вино.

— Постъпила си правилно, Сакс. Разбира се, че е трябвало да го направиш.

— Попаднах на него случайно. Нямах никакво време да събера пълен екип за арест. — Амелия затвори очи и бавно поклати глава. — Претъпкан с хора мол. Не можах да се справя.

Сакс се критикуваше безпощадно и Линкълн знаеше, че трудните обстоятелства на тази импровизирана операция биха могли да са извинение за някои хора, но със Сакс не беше така. Сега той имаше доказателства за това — тя прокара пръсти през косата си и почеса главата си. След това, изглежда, се усети какво прави и спря. Минута по-късно започна отново. Сакс беше човек на страхотни динамики, някои светли, други тъмни. При нея бяха в пакет.

— Някакви веществени доказателства от заподозрения? — попита Райм.

— Нямаше много в „Старбъкс“, където седеше. Той чу писъка на Грег Фромър и като всички други погледна към него. Аз бях в полезрението му. Предполагам, че е видял пистолета ми или значката на колана ми. Разбрал е какво става. Или е заподозрял. Затова избяга бързо и взе всичко със себе си. Имаше някакви следи върху масата, но той беше там само няколко минути.

— Откъде е избягал? — Линкълн вече не работеше в полицията, но по навик задаваше очевидните въпроси.

— През товарната платформа. Рон и няколко криминалисти и униформени полицаи от Осемдесет и четвърти участък работят по случая, извършват оглед и може да открият нещо. Ще видим. А, и в моя чест ще се събира Комисията по балистика.

— Защо?

— Стрелях в мотора.

— Какво?

— Не гледа ли новините?

— Не.

— Жертвата не се беше заклещила в стъпалата на ескалатора, а беше паднала върху зъбните колела на задвижващия мотор. Там нямаше бутон за изключване. Стрелях в намотките на мотора, но вече беше късно.

Райм се замисли върху думите ѝ.

— Никой не е бил ранен от изстрела, затова няма да ти наложат административно наказание. Може би ще бъдеш отстранена за седмица и нещо.

— Надявам се. Капитанът от Осемдесет и четвърти участък е на моя страна. Стига да няма репортери, които да се опитват да направят кариера с истории за ченгета, които стрелят в молове, всичко ще бъде наред.

— Не мисля, че това е широко разпространена журналистическа подспециалност — иронично подхвърли Линкълн.

— Капитан Мадино успя да изглади ситуацията за известно време.

— Обожавам този израз. Ти го употреби на място — доволно отбеляза Райм.

Амелия се усмихна.

На Линкълн това му хареса. Тя не се усмихваше много напоследък.

Сакс се върна при плетения стол до него и седна. Столът издаде отличителното си скърцане — звук, какъвто Райм не беше чувал никъде другаде.

— Мислиш си — бавно каза Амелия, — че щом съм се преоблякла вкъщи и няма да остана тук тази нощ… — Тя наклони глава настрани. — Тогава защо съм дошла?

— Позна.

Сакс остави недоизпитото си вино.

— Дойдох да те помоля за нещо. Искам услуга. Първоначалната ти реакция ще бъде да откажеш, но ме изслушай. Договорихме ли се?

Не ми достигна смелост.

Не и тази вечер.

Не заведох Алиша в Стаята с играчките.

Подвоумих се, но не го направих.

Тя си тръгна — никога не остава да пренощува — и аз лежа в леглото. Часът е единайсет и нещо. Не знам точно.

Мисля какво се случи по-рано в спалнята. Смъкнах ципа на гърба на синята ѝ учителска рокля. Скромна. Сутиенът беше сложен, не за разкопчаване, а самата кройка. Човек би си помислил, че Алиша няма да иска лампите да са запалени, нито да ме гледа, но тя не се чувства удобно в мрака. Мисля, че е защото е предпазлива, когато е с мен. Не мога да я обвиня.