Джефри Дивър - Стоманена целувка

Влизам в моя жилищен блок и тръгвам по коридорите. Стените са боядисани в тъмносиньо и… гостоприемно — така изглежда нюансът. Поне според мен. Струва ми се. Ще кажа на брат си, когато го видя следващия път. Питър ще го оцени. Коридорите са осветени слабо и стените смърдят така, сякаш са направени от развалено месо. Не предполагах, че ще се чувствам удобно на такова място, след като съм израснал в зелено предградие с богата растителност. Апартаментът трябваше да ми бъде временно жилище, но свикнах с него. Освен това научих, че самият град е подходящ за мен. Не ме забелязват много. А за мен е важно да не ме забелязват. Предвид всичко.

И така, удобният Челси.

Утроба…

Запалвам лампите и заключвам вратата. Търся следи от неканени гости, но не е влизал никой. Някои биха казали, че съм параноик, но сега животът ми не е параноя, нали? Поръсвам храна на рибките в аквариума. Яденето на риба винаги ми се е струвало погрешно. Но ям месо, при това много. И аз съм от месо. Затова каква е разликата? Пък и на тях им харесва и на мен ми харесва хранителният бяс. Рибките са златисти, черни и червени и се стрелкат чисто импулсивно.

Отивам в банята и си взимам душ, за да отмия безпокойството от мола. Както и потта. Въпреки студения пролетен ден съм облян в пот от бягството.

Пускам новините. Да, след хиляди реклами на екрана се появява репортаж за нещастния случай в търговския център в Бруклин. Повредата на ескалатора и мъжът, загинал по ужасяващ начин. И изстрелът! Аха, това го обяснява. Полицай се опитал да спре мотора, като го простреля, и да спаси жертвата, но безуспешно. Червенокоска ли е изстреляла безполезния куршум? Ако е тя, признавам ѝ находчивостта.

Виждам съобщение на телефонния секретар — е, да, старомодно.

Върнън. Здравей. Трябваше да работя до късно.

Чувствам, че стомахът ми се свива. Ще отложи ли срещата? После обаче научавам, че всичко е наред.

Ще дойда към осем. Ако нямаш нищо против.

Тонът ѝ е безизразен, но от друга страна, винаги е такъв. Тя не е жена с емоционален глас. Никога не съм я виждал да се смее.

Ако не се чуем, направо идвам. Ако е твърде късно, няма проблем. Само ми се обадѝ.

Алиша е такава. Опасява се, че нещо ще се счупи, ако всее някакъв смут, пита твърде много и спори дори ако другите не са несъгласни, а само задават въпрос. Или се чудят.

Бих направил всичко за нея. Всичко.

И трябва да отбележа, че това ми харесва. Кара ме да се чувствам силен. И добър. Хората са ми причинявали лоши неща. И така изглежда справедливо.

Поглеждам през прозореца за Червенокоска или други ченгета. Няма.

Параноя…

Проверявам какво има за вечеря в хладилника и в килера. Супа, яйчени рулца, чили без боб, едно цяло пиле, тортиля. Много сосове и дипове. Сирене.

Бастун. Хърбел. Да, това съм аз.

Обаче ям като разпран.

Замислям се за двата сандвича, които изядох в „Старбъкс“. Особено много ми хареса пушената шунка. Спомням си писъка и че погледнах навън. Видях, че Червенокоска оглежда кафенето и не се обръща по посока на писъка, както би направило всяко нормално човешко същество.

Безочлива… Гневно изплювам думата, поне наум.

Бесен съм ѝ.

Трябва да се успокоя с нещо. Взимам раницата си от кукичката до външната врата и я занасям в стаята. Набирам цифрите на ключалката на Стаята с играчките. Сам инсталирах ключалката — нещо, което вероятно не е разрешено в жилище под наем. Стаята с играчките обаче трябва да е заключена. Постоянно.

Отключвам секретната ключалка и влизам. Стаята с играчките е тъмна, с изключение на ярките халогенни лампи над очуканата маса, където са съкровищата ми. Лъчите светлина танцуват ослепително по металните ръбове и остриета, повечето от лъскава стомана. В Стаята с играчките е тихо. Звукоизолирал съм я добре. Внимателно изрязах и поставих дървени плоскости и акустичен материал на стените и монтирах капаци на прозорците. Тук вътре можеш да крещиш, докато прегракнеш, и пак няма да те чуе никой навън.

Изваждам трошача на кости, чука със заоблен връх, от раницата си, почиствам го, смазвам го и го слагам на мястото на лавицата над работния тезгях. След това взимам новата придобивка — трион пасвател, назъбен. Измъквам го от кутията и пробвам ръба с пръста си. Произведен е в Япония. Веднъж майка ми каза, че когато била малка, се смятало за лошо да имаш продукт, направен в Япония. Как се променят времената. Този уред наистина е хитър. Трион, направен от дълго, право острие. Пак го пробвам и виждам, че току-що съм премахнал пласт епидермис.