Джефри Дивър - Стоманена целувка

Това беше вярно. Родни Шарнек им беше обяснил, че за фирмите, производители на интелигентни контролери, е по-евтино и по-лесно да използват лесен за хакване стар софтуер, лишен от някои функции, отколкото да напишат нов код, за да спестят пари и по-скоро да изкарат продуктите на пазара.

Хладилници със спам…

— И така, небрежност и строга отговорност за продукта. Вероятно ще добавя и нарушаване на спецификациите в гаранцията на продукта. Няма нищо лошо в тази стратегия, когато съдиш богат ответник.

— Разбира се, ще се опитате да постигнете извънсъдебно споразумение.

— Да. Те знаят, че ще представя като доказателства всички други инциденти — готварската печка на господин Бенкоф, микровълновата фурна в театъра, автомобилите, върху които беше поет контрол. За „Микросистеми“ ще бъде кошмар да се борят в съда, като се има предвид острата обществена реакция. И мога да накарам съдебните заседатели да им изпият кръвта за обезщетения. Като вампири.

Аха, оказваше се, че сериозният адвокат има чувство за хумор.

— Е, няма да получа петдесет милиона, но ще договоря приемлива сума. И това ме води към повода за посещението ми. Има някои въпроси, свързани с доказателствата, които вие трябва да решите, преди да изпратя иска на господин Фрост, адвоката на „Микросистеми“, и да започнем пазарлъка.

Последва мълчание.

— Опасявам се, че не мога да ви помогна в това отношение.

— Не? Мога ли да попитам защо?

— Помагам на прокурора да подготви криминалното обвинение. Ще има конфликт на интереси, ако продължа да работя за вас.

— Разбирам. Да. Съжалявам да го чуя. Не искам да изложа на риск гражданското дело.

— Не.

— Трябва обаче да отбележа, че е важно да представим нашия случай колкото е възможно по-убедително. Не може да има пропуски в аргументите, пред които ще изправим ответника. А доказателствата са жизненоважни за това. Нуждая се от експерт. Сещате ли се за някого, господин Райм?

— Здравей, Роуз.

Възрастната жена отвори очи.

— Линкълн. Дошъл си ми на свиждане. Радвам се да те видя.

Тя оправи косата си с ръката, към която не беше прикрепена интравенозната система, въпреки че прическата ѝ беше безупречна. Амелия я беше сресала, докато майка ѝ спеше, когато с Райм дойдоха преди малко в болничната стая.

— Къде е Ами?

— Говори с лекаря кога да те прибере вкъщи. И какво може да правиш и какво не.

— Утре трябва да започна да ходя. Кой би си помислил? Разрязват те, оправят сърцето ти… и си готов за маратон. Не е честно.

Роуз не беше толкова бледа, колкото очакваше Райм. Всъщност имаше по-здрав вид. Подобреното кръвообращение, предположи Райм и се замисли за Алиша Морган. Един малък невзрачен предмет, продукт в семейната кола, завинаги беше променил живота ѝ към по-лошо. И тук, в болницата, имаше малки невзрачни предмети, които току-що бяха добавили години към един живот, който иначе можеше да свърши внезапно всеки момент. По същия начин различни предмети поддържаха жив и функциониращ самия Райм.

Той се подсмихна на тази сложна мисъл. Беше дошъл да види бъдещата си тъща. Стаята на Роуз беше хубава, с изглед към парка на отсрещната страна на улицата. Той коментира гледката.

Роуз погледна през прозореца.

— Да, хубава е. Макар че не съм от хората, които си падат по стаи с хубави гледки. Онова, което става вътре в стаите, е далеч по-интересно, не мислиш ли?

Райм беше напълно съгласен с нея.

Не я попита как се чувства, харесва ли ѝ храната в болницата и всичките други банални неща, за които посетителите питат пациентите. Линкълн бе забелязал на нощното шкафче една от книгите на Стивън Хокинг. Беше я чел преди няколко години. Двамата с Роуз се впуснаха в оживен разговор за теорията за големия взрив.

В стаята влезе болногледач, красив мъж, мускулест, със силен карибски акцент.

— Госпожо Сакс. А, вие имате известен посетител.

Райм беше склонен да му отправи презрителна гримаса, но заради Роуз само кимна и се усмихна.

Човекът я прегледа и провери мястото на разреза и интравенозната система.

— Всичко изглежда добре, много добре.

— Господин Ерандо знае какво говори — отбеляза Роуз. — А сега, Линкълн, мисля да си почина.

— Разбира се. Утре ще дойдем пак.

Райм излезе от стаята и се отправи към стаята на сестрите, където Амелия приключваше телефонен разговор.

— Тя е добре. Иска да поспи — каза той.

— Ще надникна да я видя.

Сакс отиде в стаята на майка си и след минута се върна при Райм.