Джефри Дивър - Стоманена целувка

— Пуловери ли, такива неща? — попита той.

— Няколко, но повечето художествени произведения, за украса на стени. Като гоблени.

Райм погледна към снимките от апартамента на Грифит.

— Пейзажи ли?

— Не, абстрактно изкуство — отговори Джулиет.

Линкълн забеляза смекчаване на лицевите ѝ мускули. Копнеж, тъга. Помъчи се да измисли какво да каже и накрая рече:

— Може да правиш снимки. Сега и без това всичко е дигитално. Само натискаш копчета. Или ги командваш гласово. Половината млади хора водят заседнал живот като нас.

— Фотография. Това е идея. Може да опитам.

Минута по-късно Райм добави:

— Но няма да го направиш.

— Не — усмихна се Арчър. — Както например, ако трябва да се откажа от пиенето, няма да премина на безалкохолно вино или бира. Ще пия чай и сок от боровинки. Всичко или нищо. Но ще бъде най-хубавият чай или сок от боровинки, който мога да намеря. — Тя замълча и сетне попита: — Понякога обхваща ли те нетърпение?

Линкълн се засмя, сякаш искаше да каже: Не е ли очевидно?

— Кажи ми как е? — попита Джулиет. — Не се движиш, затова тялото ти не се освобождава от напрежението и то прониква в съзнанието ти.

— Точно така е.

— И какво правиш?

— Занимавам се с нещо. Поддържам съзнанието си да работи. — Той наклони глава към нея. — Ето например ти решаваш гатанки.

Арчър въздъхна дълбоко и по лицето ѝ премина болка и после паника.

— Не знам дали ще мога да се справя, Линкълн. Наистина не знам. — Гласът ѝ потрепери.

Райм се запита дали ще се разплаче. Предполагаше, че не е от ревливите, но знаеше също, че състоянието, пред което беше изправена, тласка към невъобразими неща. На него му трябваха години, за да изгради здрава защита около сърцето си.

Нова в играта…

Той завъртя инвалидната си количка с лице към нея.

— Да, можеш. Щях да ти кажа, ако това не беше в характера ти. Вече ме познаваш. Не разкрасявам нещата. Не лъжа. Можеш да се справиш.

Джулиет затвори очи и отново си пое дълбоко дъх. И след това пак го погледна. Изумителните ѝ сини очи се втренчиха в неговите, които бяха много по-тъмни.

— Вярвам ти.

— Би трябвало. Ти си моя стажантка, забрави ли? А сега да се залавяме за работа — каза Райм.

Моментът отмина и двамата започнаха да описват уликите, които Сакс беше намерила в апартамента на Грифит: косми, четка за зъби (за ДНК), написани на ръка бележки, тетрадки, дрехи, разпечатки за хакерството и технически детайли за неправомерно проникване в защитени мрежи. Имаше дори снимки на рибки в аквариум (Амелия беше пресяла пясъка на дъното за заровени улики, тъй като често се използваше за скривалище, но не беше открила нищо). Много предмети бяха свързани с професията на Грифит, изработване и продаване на миниатюри — различни дървени и метални материали, мънички панти, колелца, бои, лакове, грънчарски изделия, купища инструменти. Ако стояха на лавиците на „Хоум Депо“ или „Занаятчийство за всеки“, те щяха да изглеждат безобидни, но тук остриетата и чуковете придобиваха зловещ вид.

Стоманената целувка…

Тъй като документацията не предлагаше никакви следи към местонахождението на Грифит, Райм и Арчър се съсредоточиха върху уликите от апартамента му и местопрестъплението, където беше убит Едуин Бойл, близо до печатарската фирма, в която беше работил, за да видят дали нещо ще им подскаже къде е бил преди това, защото това можеше да се окаже мястото, където е в момента.

Но след половин час „прашна работа“, както Арчър очарователно нарече усилията им, имайки предвид Едмон Локар, тя отмести инвалидната си количка назад от пликовете, торбичките и снимките и погледна манифеста в тетрадката на Грифит. След това се загледа през прозореца и накрая отново се обърна към Райм.

— Знаеш ли, Линкълн, донякъде не го вярвам.

— Кое?

— Защо Грифит прави всичко това. Той е против консуматорството, но също е консуматор. Купил е всичките тези инструменти и материали за работата си. Купува си храна. Поръчва си специални обувки за големите си крака. Извлича полза от консуматорството. И си изкарва прехраната, като продава разни неща. Това също е консуматорство. — Арчър обърна лице към Райм. Красивите ѝ очи блестяха. — Хайде да изпробваме един експеримент.

Линкълн погледна пликчетата с уликите.

— Не, нямам предвид физически експеримент, а хипотетичен. Да речем, че по случая няма никакви улики. Изключение от Принципа на Локар. Представи си случай, в който няма нито една микроследа. Нещо като убийство на Луната. Ние сме на Земята и не разполагаме с абсолютно никакви улики. Знаем, че жертвата е била убита там горе. Има заподозрени. Но това е всичко. Няма следи, няма веществени доказателства. Какво правим? Единственият подход е да си зададем въпроса защо извършителят е убил жертвата.