Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

Щеше да бъде вечно благодарен на Троле, който щеше да му бъде приятел, този път истински.

Прибра се вкъщи. Беше капнал от умора. Съблече сакото и панталона си и се хвърли в леглото. Не изхвърли найлоновия плик. Не се реши да го направи. Беше твърде тежък. Остави го до леглото.

Не погледна вътре.

Не и тази вечер.

Още не.

Торкел седеше в кухнята с Ивон. Беше отказал чаша вино, но прие бира, докато тя продължи да приготвя багажа си за пътуването до Готланд на другия ден. С момичетата бяха наели малка вила в западната част на острова за една седмица и в последната минута дъщерите им бяха решили, че в апартамента на Торкел има неща, които задължително трябва да вземат. Той се прибра вкъщи, взе крайно необходимите вещи, сложи ги в чанта и им ги занесе.

– В колко часа тръгвате? – попита Торкел и отпи от бирата.

– В девет и половина.

– Искате ли да ви закарам?

– Кристофер ще ни закара.

Торкел кимна. Естествено.

– Той ще дойде ли, докато сте там?

– Не. Защо питаш?

– Чудех се.

Ивон спря за момент и го погледна с любопитство.

– Говорят ли момичетата за него?

– Не.

Торкел се опита да си спомни дали дъщерите му са споменавали името на Кристофер, докато бяха с него, но не се сети за нито един случай. Те не говореха много за него. Не толкова много, колкото му се искаше. Може би това не беше толкова странно. Когато се разведоха, той и Ивон избраха съвместно попечителство над децата, без дори да обсъждат въпроса, но момичетата прекарваха много повече време с майка си, отколкото с него. Работата не му позволяваше да ги взима дори през седмица. Често пътуваше и когато си беше вкъщи, не винаги беше възможно дъщерите им да останат при него. Когато бяха с Ивон, те го наричаха „у дома“, а когато бяха с Торкел – „при татко“. Ивон беше по-близка с дъщерите им от него. Той не можеше да отрече, че това е малко болезнено.

– Вилма си помисли, че затова си тръгвам рано от рождения ден – добави Торкел, – но аз й обясних, че трябва да отида на работа.

– Помислила е, че си тръгваш, защото Кристофер е тук?

– Да. Опасяваше се, че може би се чувствам неудобно.

За момент Ивон сякаш се готвеше да попита: „И неудобно ли ти беше?“, но отново се залови с приготвянето на багажа.

– Е, как вървят нещата при теб? – попита тя с преднамерено небрежен тон. Дори да се чудеше какво мисли Торкел за новата й връзка, в гласа й не прозвуча никакъв намек.

– Горе-долу. Открихме връзка между жертвите, но пак включих Себастиан, затова нещата вървят малко трудно.

– Нямах предвид това. – Тя спря да подрежда и го погледна в очите. – Срещна ли някоя?

Торкел се замисли. Преди няколко дни и дъщеря му беше задала същия въпрос. Сега обаче питаше Ивон. Отговорът можеше да е различен. На нея можеше да каже истината.

– Не знам. От време на време се виждам с една жена. Тя е омъжена.

– Ще напусне ли съпруга си?

– Не мисля.

– Ще излезе ли нещо от връзката ви?

– Не знам. Вероятно не.

Ивон кимна. За момент Торкел изпита желание да навлезе малко по-надълбоко в нещата. Да й каже колко самотен се чувства понякога. Колко много иска връзката му с Урсула да се превърне в нещо повече. Нямаше много хора, с които можеше да говори за това. Всъщност с никого. Моментът обаче беше отминал. Ивон смени темата и те побъбриха още малко за ежедневни неща и предстоящото пътуване. След петнайсетина минути той стана, каза довиждане на момичетата, пожела на всички приятно пътуване и тръгна за дома си.

Навън все още беше горещо, въпреки че минаваше десет през нощта. Торкел се наслади на разходката до апартамента си. Не бързаше. Запита се дали да не се отбие в някое заведение по пътя и да изпие още една бира. Беше потънал в мислите си, когато изведнъж една врата на нивото на тротоара се отвори и едва не се блъсна в човека, който излезе оттам. Торкел го позна.

– Микаел! Здравей.

– Здравей... – Микаел изглеждаше изненадан. Очите му се стрелкаха насам-натам, сякаш не можеше да познае човека пред себе си, въпреки че много пъти беше виждал Торкел.

– Дошъл си чак до Сьодер – опита да се пошегува Торкел.

– Бях на гости на един приятел. – Микаел кимна към вратата, която току-що се беше затворила зад него. – Гледахме мача.

– Така ли? Какъв мач имаше?

– Ами... Не знам, не гледахме внимателно.

– Аха.

Мълчание. Микаел гледаше навсякъде другаде, но не и към Торкел.

– Е, по-добре да се прибирам у дома.

– Добре. Поздрави Урсула от мен.