Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

– Ако някой те следи, както казваш, тогава ти току-що си го отвел при Ана Ериксон.

Това беше очевидно сега, когато го каза Троле, но на Себастиан не му беше минало през ума. Когато го бе посъветвал да предупреди някои от жените, с които е спал, Торкел имаше предвид по телефона, разбира се. След разговора с Урсула обаче Себастиан твърдо реши да ги посети лично. Имаше чувството, че това е най-малкото, което може да направи. Не му хрумна, че може още да го следят. След като синият форд едва не го прегази пред „Риксморд“, той бе отхвърлил тази мисъл. Беше видял, че го следят и това беше всичко. Не му мина през ума, че преследвачът може да продължи да го следи, вероятно с друга кола.

– Мислиш ли? Но аз вече предупредих Ала. Тя смята да напусне града.

– Затова ли ходи там тази вечер?

– Видя ли ме?

Троле кимна, но явно мислеше за нещо друго.

– Видях и още някого. Тогава не си го помислих, забелязах го случайно. Но сега, като ми казваш, че те следят... – Троле не довърши изречението.

Себастиан се разтревожи.

– Какво? За какво не си помислил?

Троле пребледня.

– Два пъти, когато аз бях там и ти беше там, видях мъж да седи в син „Форд Фокус“. Предположих, че чака някого.

Себастиан скочи.

– Това е той. Онзи, който ме следи.

– Той беше там и тази вечер, но в друга кола – сребриста, японска.

– Как изглежда?

– Трудно е да се каже. Носеше слънчеви очила.

– И шапка?

Троле кимна.

Двамата изтичаха навън да потърсят такси. Себастиан искаше да отидат право на „Стуршерсгатан“, но Троле настоя първо да се уверят, че не ги следят. Въпреки че не видяха сребриста кола наоколо, трябваше да останат бдителни. Намериха такси и се качиха на задната седалка. Троле насочваше шофьора, сменяше посоката, караше го да завива наляво и надясно и когато навлязоха в центъра на града, настоя да използват лентите за автобусите и такситата. Непрекъснато поглеждаше назад и след половин час остана доволен.

Не ги следяха.

Накрая той каза на шофьора да спре на „Карлаплан“ и извървяха пеша остатъка от пътя.

„Стуршерсгатан“ беше безлюдна. В близкия парк се разхождаше мъж с куче, но вървеше в противоположната посока.

Троле се обърна към Себастиан.

– Ти стой тук. Той ще те познае.

Себастиан искаше да възрази, но не знаеше как, затова не каза нищо и се втренчи в апартамента на Ана и Валдемар. Прозорците светеха с мек блясък, но не се виждаше никой. Как можа да доведе опасността тук? Какъв идиот беше!

– Разбра ли?

Той кимна, без да откъсва очи от апартамента. Троле изглеждаше спокоен. Очите му искряха. Себастиан не го беше виждал толкова жизнен и съсредоточен.

– Ще проверя и горе, обещавам – добави Троле.

Себастиан се дръпна в сенките до една от сградите на ъгъла и се загледа в Троле, който тръгна. Радваше се, че се довери на бившия си колега. Троле вървеше бавно по късата улица, сякаш беше излязъл на вечерна разходка, но Себастиан забеляза, че внимателно оглежда всяка кола, покрай която минава. Себастиан отново погледна към апартамента. Изведнъж усети тежестта на найлоновия плик в лявата си ръка. Троле беше отказал да си го прибере и Себастиан нямаше друг избор, освен да го вземе със себе си.

Странно беше колко бързо може да се променят нещата. Допреди няколко дни единствената цел на Себастиан беше да нарани мъжа и жената, които живееха там горе, а сега искаше да ги спаси. Той видя кофа за боклук на няколко метра и се приготви да изхвърли плика, когато видя, че Троле се връща, този път по отсрещния тротоар. Вървеше бавно и бъбреше по телефона, но пак проверяваше всяка кола. Докато се приближаваше, Себастиан долови откъслечни части от разговора.

– Разбирам и естествено, ако си доволен от пенсията, тогава... Добре, благодаря. Дочуване. – Троле затвори и пусна телефона в джоба си, докато минаваше покрай Себастиан. – Хайде, да не се мотаем тук.

Себастиан тръгна с него и двамата се отправиха към „Валхалавеген“.

– Тя си е вкъщи. И Валдемар е там.

– Какво ще правим?

– Ние няма да правим нищо. Ти се прибираш у дома. Аз ще държа под око нещата тук.

– Но...

– Никакво но, Себастиан. – Троле спря, приближи се до него и сложи ръце на раменете му. – Довери ми се. Аз те подкрепям. Ще решим проблема. Можеш да ми се обаждаш по всяко време.

Той потупа окуражително Себастиан по рамото, обърна се и тръгна обратно към „Стуршерсгатан“. Себастиан не помръдна от мястото си. Чувствата му към човека, който се отдалечаваше от него, бяха смесица от доверие и нещо, доближаващо се до обич. Не си позволяваше да изпитва тези чувства към никого. Не и той. Себастиан винаги беше успявал да се справя сам. Но вече не.