Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

Извади късмет. Микаел предложи тя да замине сама и да живеят разделени – поне известно време. Не искал да пречи на кариерата й и щом други хора се събирали със семействата си само през уикендите, сигурно и те можели да го правят.

Урсула чинно се противопостави, но не за дълго. Тя говори с Бела и обеща да се връща у дома колкото може по-често. Бела, разбира се, се разстрои. За нея промяната беше голяма, нещо като развод, но Урсула беше сигурна, че дъщеря й щеше да страда много повече, ако заминаваше Микаел. В света на Бела добрият родител оставаше.

Урсула получи работата и замина. Намери си двустаен апартамент в Сьодермалм, но прекарваше повече време в дома на Себастиан. Когато бяха на работа, те се държаха напълно професионално и никой не би заподозрял, че са нещо повече от колеги. Извън работа започваше да се чувства, че стават все по-утвърдена двойка. Вършеха неща, които биха правили колеги – ходеха на театър, на кино и по ресторанти, но и на гости на сестрата на Урсула и съпруга й. Четиримата вечеряха заедно. Урсула се връщаше в Линшьопинг почти всеки уикенд, но все по-често имаше чувството, че оставя нещо, вместо да отива при нещо. Нямаше усещането, че се прибира у дома. Сигурна беше, че връзката със Себастиан означава много повече за нея, отколкото за него. Понякога се плашеше колко много означава. През пролетта тя най-после се осмели да си го помисли.

Беше влюбена.

За пръв път през живота си.

Урсула стана от бюрото. Не вършеше работа, а да седи и да мисли за неща, които се бяха случили преди двайсетина години, беше безполезно. Време беше да си тръгне. Може би вкъщи. Във всеки случай, да излезе оттук. Роланд Юхансон и Хосе Родригес бяха изключени като вероятни извършители. Отпечатъците и спермата, открити на местопрестъпленията, бяха на друг. Това не означаваше непременно, че двамата не са замесени по някакъв начин, защото колата, с която бяха следили Себастиан, беше открадната само на стотина метра от дома на Родригес, но решението да продължат по тази следа можеше да почака до утре. Урсула мина покрай кабинета на Торкел, докато вървеше към асансьора, и надзърна вътре. Нямаше никого. Тя изпита разочарование. Не че знаеше какво би направила, ако той беше там, но щеше да е хубаво да завърши деня седнала при него или може би да отидат да вечерят някъде. Беше гладна, защото бяха прекъснали вечерята й. Човекът, който стоеше в коридора и очевидно я чакаше. Урсула мина покрай него, без да го погледне.

– Ще се видим утре.

– Ще те изпратя до колата ти – рече Себастиан и тръгна до нея.

– Не ставай смешен. Не е необходимо.

– Не започвай пак. Искам да дойда с теб.

Урсула въздъхна, приближи се до асансьора и натисна бутона. Себастиан мълчаливо стоеше до нея. Само трийсетина секунди по-късно вратите се отвориха и тя се качи. Себастиан я последва. Урсула натисна бутона за паркинга и се втренчи в металните врати.

– Мислех си за Барбро – наруши мълчанието той. – Може би трябва да предупредя и нея.

Урсула не каза нищо. Реши да се престори, че не го е чула.

– Не знам къде живее тя сега – продължи Себастиан и на Урсула й се стори, че долавя нотка на извинение в гласа му. – Може да се е омъжила и да е сменила името си.

– Нямам представа.

– Мислех, че вие двете може би...

– Не – троснато го прекъсна тя.

Той млъкна. Асансьорът спря и вратите се отвориха. Урсула влезе в подземния паркинг. Себастиан тръгна след нея. Тя се отправи целеустремено към колата си. Потракването на токчетата й отекваше по бетона. Себастиан се огледа наоколо, докато вървеше няколко крачки зад нея, търсейки някаква промяна или движение. Паркингът беше безлюден. Урсула отключи колата си от разстояние няколко метра и когато стигна до нея, отвори задната врата и хвърли вътре чантата си, а после отвори предната врата. Себастиан застана до предната броня.

– Е, добре. Лека нощ. Пази се. – Той се обърна и се затътри обратно към асансьора.

Урсула се замисли за момент. Не смяташе, че е необходимо, но за всеки случай...

– Себастиан!

Той спря и се обърна. Урсула остави отворена вратата на колата и се приближи до него. Себастиан я погледна със смесица от озадаченост и любопитство.

– Не трябва никога, при никакви обстоятелства, да казваш на някого за теб и мен. – Урсула шепнеше, но звукът се чу по-силно от обикновена реч, тъй като рикошираше в стените. – Никога.

Себастиан повдигна рамене.

– Добре.

Той не беше казал нищо на никого седемнайсет години, затова вероятно щеше да може да си държи устата затворена още по-дълго. Урсула очевидно изтълкува повдигането на раменете и отговора от една дума като знак, че той не смята това за важно.