Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

Високият човек влезе в апартамента.

Сега той беше на „Стуршерсгатан“. Отново. Себастиан беше ходил там няколко пъти. Не влизаше вътре, а стоеше отвън. Предимно в четвъртък, когато Ваня Литнер отиваше да посети хората, които сигурно бяха нейните родители. Ана Ериксон и Валдемар Литнер. Днес обаче Себастиан изчака, докато Валдемар излезе от сградата, и тогава влезе. Спеше ли с майката на Ваня? Може би. Всичко беше възможно. Високият мъж така и не можеше да разбере каква е връзката между Себастиан и това семейство. Беше сигурен, че той няма сексуална връзка с Ваня и затова не бе докладвал колко време прекарва пред жилищния й блок.

Той се наведе напред и погледна номер дванайсет. Надяваше се, че Себастиан скоро ще излезе. Вярно, беше в разгара на лятото, но скоро щеше да падне мрак. Като в килера. Когато голямата електрическа крушка угасне.

Главата на Ана Ериксон се замая. Беше срещала този израз в няколко книги, но не можеше да си представи какво е. Сега много добре разбра как се чувства човек в такива случаи.

Някой убиваше бившите любовници на Себастиан. Беше чела във вестниците за убийствата. Тя беше една от бившите любовници на Себастиан.

Можеше да умре.

Възрази, че никой не знае за тях, но Себастиан каза, че са го следили. Означаваше ли това, че още хора знаят за тях? И за Ваня?

Ана можеше да бъде убита. Това беше лудост.

Себастиан седеше до нея на дивана. Тя не му предложи нищо да го почерпи. Той определено нямаше да стои дълго. Но все още беше там.

На нейния диван.

В нейната дневна.

В нейния живот.

Положението стана невъобразимо сложно от момента, в който беше дошъл. Ана осъзна, че седи мълчаливо и се е втренчила в празното пространство, без да вижда нищо.

Себастиан се наведе към нея.

– Разбра ли какво ти казах?

Тя кимна бавно и отмести поглед към лицето му, сякаш да потвърди, че отговаря на въпроса му.

– Да, но това е лудост. Никой не знае.

– Мислех, че никой не знае и за другите, но той ги е открил и може да открие и теб.

Ана кимна отново. Изминали бяха повече от двайсет години, откакто Себастиан е бил с две от жените. Всичките жертви бяха от района на Стокхолм. Около тях имаше членове на семейството и приятели, но пак бяха убити. Заплахата беше реална. Стомахът й се сви от безпокойство. Странно, но прозрението, че може да е в смъртна опасност, бе засенчено от последвалия страх, че някой някъде може да е разбрал истината за дъщеря й.

– Тогава някой може да знае и за Ваня? – промълви тя.

– Няма причина да мислим така и не става въпрос за това.

– Себастиан млъкна и импулсивно хвана ръката й. – Трябва да изчезнеш за известно време.

Ана дръпна ръката си и стана. Не му беше позволено да я докосва. Да я утешава или да се опитва да я накара да се почувства по-добре. Той беше виновен за всичко. Ако се окажеше, че тя се нуждае от помощ, Себастиан Бергман беше последният човек, към когото би се обърнала.

– Не мога да замина ей така. – Ана направи няколко бързи крачки и разпери ръце в жест, който показваше, че няма възможност за избор. – Имам работа. Семейство. Живот.

– Именно заради това трябва да заминеш.

Тя рязко спря в средата на стаята. Себастиан беше прав. За съжаление.

– Има ли при кого да отидеш и да останеш за известно време?

– попита той.

– Да, предполагам, но не мога да изчезна ей така. Какво да кажа на хората? На Валдемар? На Ваня? Какво да кажа на Ваня?

– Нищо. Няма да й казваш защо заминаваш, защото иначе тя ще се досети.

Ана кимна и се съсредоточи.

Себастиан стана и се приближи при нея.

– Отиди при някого. Живи ли са родителите ти?

– Майка ми е жива.

– Отиди й на гости.

– Знам ли... – Ана не довърши изречението си и се замисли. Главата й започваше да се оправя. За разлика отпреди няколко минути мозъкът й работеше на пълни обороти. Мислите, които допреди малко се въртяха в неразбираема бъркотия, сега се подредиха ясно и й дадоха възможност да ги отхвърли или да се задълбочи върху тях.

– Толкова ли странно ще изглежда, ако отидеш при майка си за една седмица? – попита Себастиан, който изгаряше от желание да накара Ана да вземе решение, преди да си тръгне.

– Без предупреждение, да. Взаимоотношенията ни не са точно такива. – Въпреки твърдия си отговор обаче Ана вече беше започнала да обмисля възможен сценарий.

Можеше да каже, че майка й се е обадила, докато Валдемар е бил навън, и я помолила да отиде при нея, защото не се чувства добре или защото трябва да се свърши нещо в къщата. С две думи, защото се нуждае от помощ. Валдемар щеше да повярва. И Ана щеше да замине. Щеше да измисли някаква история за пред майка си, за да обясни внезапната си поява. Много напрежение в работата. Не издържа повече. Потребност да се махне от всичко. Ако Валдемар позвъни, може ли майка й да бъде добричка и да му каже, че тя е помолила Ана за помощ? Не иска да го тревожи. Не и сега, когато той се съвзема от тежкото си заболяване. Майка й щеше да се съгласи. Щеше да излъже заради дъщеря си. Ала можеше да остане за малко при нея и да се върне, когато заловят убиеца. Щеше да й каже, че се чувства много по-добре, и ако темата се повдигне на семейна вечеря на Коледа, щеше да се засмее и да каже, че майка й не е разбрала добре. Никой нямаше да разпитва. Сценарият щеше да проработи.