Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

Само да я беше имал навремето.

След сватбата и преместването в елегантния апартамент в центъра на града Ленарт стана чест гост в техния дом, понякога със съпругата си, но обикновено сам. Когато София и баща му излизаха, а това се случваше доста често, Ленарт идваше да го гледа.

Той харесваше „дядо“ си. Те пишеха заедно домашните му, играеха на карти и момчето дори се опита да научи възрастния мъж да играе „Нинтендо“. Още нямаше приятели в новото училище, но Ленарт често го водеше някъде през уикендите. Скансен, телевизионната кула Какнес, остров Дюргерден, Кралският дворец – места, които връстниците му вече бяха посетили или поне чували, но непознати за него. Освен това Ленарт му позволяваше да опитва различни неща, за да види кое му доставя удоволствие. Те ходеха да ловят риба, да се пързалят със зимни кънки, да берат боровинки, да играят боулинг и в лунапарка.

Той наистина обичаше тези излети с дядо си. Баща му и София никога не идваха с тях. Напротив, те, изглежда, бяха признателни за това, че от време на време го нямаше за няколко часа. Разбира се, не казваха нищо, но годините, прекарани с майка му, го бяха надарили с уникалната способност да разгадава настроенията на възрастните, като тълкува погледите им и езика на тялото. Това му се удаваше инстинктивно като начин да избягва проблемите. Да се приспособи напълно към нея. Нейните желания винаги бяха по-важни от неговите.

Един ден Ленарт дойде да го вземе, както обикновено. Изпълнен с трепетно очакване. Щяха да ходят на екскурзия.

– Къде отиваме? — попита той.

– Ще видиш – беше отговорът.

Пътуваха в колата, без да разговарят. Дядо му изглеждаше по-напрегнат от обикновено. Мълчалив, дори малко рязък. Момчето се бе опитало да изтълкува поведението му, за да се приспособи, но не разбра сигналите. Ленарт имаше различно излъчване, нещо като сдържаност, каквото той не беше виждал дотогава. Ето защо седеше кротко. Всичко изглеждаше наред.

Излязоха от града и поеха по по-тесни пътища – криволичещи и с много завои. Понякога имаше чувството, че се връщат по пътя, по който бяха дошли, но не попита. Нямаше представа къде се намират. Ленарт зави по тясна горска пътека, която свърши на полянка пред малка кафява дървена къща със скосен зелен метален покрив и зелени первази и капаци на прозорците.

Ленарт угаси двигателя и двамата се вгледаха в къщичката.

– Какво е това място? – попита момчето.

– Хижа.

– Твоя ли е?

– Не.

– На кого е?

– Няма значение.

– Какво ще правим тук?

– Ще видиш.

Те слязоха от колата и тръгнаха към хижата. Беше лято и гората ухаеше точно така, както той си представяше, че ухае в горещ, спокоен ден. Лек ветрец поклащаше върхарите на дърветата, но там, където вървяха, нямаше движение заради гъстата растителност. Жужаха насекоми. Стори му се, че съзря проблясващи води на езеро между дърветата. Може би щяха да отидат да плуват?

Няколко каменни стъпала водеха до зелена дървена врата, която Ленарт отвори. Влязоха в тесен коридор с дървена ламперия на стените. Подставка за шапки и шкафче на пода. Вътре в коридора нямаше закачени дрехи, нито събути обувки, но момчето имаше чувството, че не са сами. Не виждаше и не чуваше никого. Беше само чувство. Забеляза по-голяма стая вдясно и малка кухня вляво, но Ленарт отвори врата непосредствено вляво от входа и му показа стълбище, водещо надолу. Към мазето.

– Какво има там долу? – попита той.

– Отиди и виж.

Момчето слезе по тесните стъпала с хоризонтални дървени летви по края. Гола електрическа крушка осветяваше не само стълбището, но и малка стая. Горе-долу на половината на хижата. С дървени греди. Каменни стени. Без прозорци. Студена и влажна. Миришеше на мухъл и на нещо метално, което той не разпозна. Черги на пода. Иначе празна. Нямаше къде да седнеш. Нито какво да правиш. Момчето отново се накани да попита какво правят тук, когато чу стъпки горе. Повече от един човек. Повече от двама. Бързи. Промъкваха се крадешком. То беше по-скоро озадачено, отколкото уплашено, когато се обърна към Ленарт, който беше спрял долу до стълбите и бе сложил ръка върху старомоден черен електрически ключ на стената. Превъртя го, без да пророни нито дума. Силното изщракване бе последвано от мрак, когато крушката угасна. Беше толкова тъмно, че момчето не можеше да разбере дали очите му са отворени или затворени. За момент му се стори, че вижда ивица светлина горе на стълбите и сенки, които бавно минават през светлината само за да бъдат веднага погълнати от мрака. Но не беше сигурно. Образът на ярката крушка се беше запечатал в ретината му, изкривяващ и объркващ. То примигна няколко пъти. Нищо освен тъмнина. Чу обаче стъпки, слизащи по стъпалата, беше сигурно в това. Стъпки и тежко, изпълнено с очакване дишане.