Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

Звучеше обезпокоена. Баща му обеща да говори с него.

Направи го няколко дни по-късно. Попита го какво става, по дяволите. И момчето му разказа. За хижата. За хората, които приличат на животни и отначало само се промъкваха в мрака и го плашеха, а после започнаха да правят други неща. Които бяха навсякъде – около него, върху него, в него.

Баща му не повярва. Хора, които приличат на животни! Момчето се помъчи да обясни, че те носят маски, но се обърка. Заекваше. Смути се. Баща му го попита къде е тази хижа, но то не знаеше. Всеки път, изглежда, отиваха там по различен маршрут. Губеше концентрация, когато осъзнаеше къде отиват. Всичко се замъгляваше. Хижата беше в гората. На полянка. Баща му го хвана за раменете. Изражението му беше сериозно. Не трябвало никога повече да говори за това. Разбира ли? Никога. Защо не остави нещата такива, каквито са? Защо се опитва да съсипе всичко сега, когато животът най-после е хубав във всяко отношение? Плаши София с особеното си държане. Ами ако това й омръзне? Какво ще правят тогава?

Баща му напомни какво се бе случило с майка му. И тя била болна и си въобразявала разни неща, обърквала реалността. Вероятно го е наследил от нея. Ако продължава така, може да се наложи да го затворят в психиатрична клиника, а той не иска това, нали?

Момчето повече не спомена пред никого какво се е случило в хижата.

Но то се случи отново.

И отново.

Приключи няколко седмици след като бе навършил шестнайсет години, когато Ленарт умря. Момчето се усмихваше широко на погребението и си представяше, че то го е убило.

Таксито спря и Себастиан слезе. „Васастан“. Елинор Бергквист. Високият мъж вече знаеше за нея, но отново щеше да я включи в доклада сега, след като Себастиан бе подновил връзката си нея. Погледна часовника си. Дори ако Себастиан имаше време да посети още една-две жени, преди да стане твърде късно, той трябваше да прекрати наблюдението на този етап. Включи на първа скорост и профуча покрай таксито, което все още не беше потеглило. Мъжът се надяваше, че ще му позволят да избере. Ако му дадяха тази възможност, щеше да избере Ана Ериксон. Това, че Себастиан работи с дъщеря й, щеше да бъде допълнителна награда.

Себастиан изкачи стъпалата до апартамента на Елинор и се поколеба, преди да натисне звънеца. Трябваше да действа бързо. Тя беше държала ръката му, накарала го бе да остане за закуска и му бе изпратила цветя за имения ден. Определено не беше жена, която той искаше да опознае по-добре.

Щеше да влезе, да обясни какво е положението и да си тръгне. Такъв беше планът. Нямаше да й даде възможност да изтълкува погрешно причината за посещението му. Себастиан си пое дълбоко дъх и натисна звънеца. Вратата се отвори широко, преди той да дръпне пръста си от бутона. Елинор му се усмихна.

– Видях те през прозореца – каза тя и отстъпи встрани. – Влез. Липсваше ми.

Себастиан въздъхна, борейки се с инстинктивното си желание да се обърне и да се махне оттам. Да избяга. Да забрави всичко. Но не, трябваше да й каже. Заради себе си.

Влиза, обяснява, тръгва си.

Той пристъпи в коридора.

– Ти не ми липсваше. Не съм дошъл за това.

– Но си тук. – Елинор му намигна закачливо, пресегна се покрай него и затвори вратата. – Съблечи сакото си. – Тя посочи кукичките на стената.

– Няма да оставам.

– Но сигурно можеш да влезеш за малко?

Изражението й беше въплъщение на надеждата. Себастиан се замисли за момент и реши, че не може да изпълни задачата си, докато стоят в коридора. Не и когато ставаше дума за Елинор Бергквист. Той не съблече сакото си, но я последва в дневната. Первазът на прозореца беше отрупан със саксии. Диван, фотьойли, масичка за кафе с лавица за списания отдолу, библиотека с няколко книги на едната стена. Няколко украшения, вероятно сувенири от пътувания в чужбина. Нямаше снимки. Стойки с големи зелени растения от двете страни на вратата.

– Да ти донеса ли нещо? – попита Елинор, когато Себастиан седна на дивана.

– Не.

– Сигурен ли си? Кафе?

– Не.

– Купих истинско мляно кафе, след като ти беше тук, и френска преса. – Тя използва дясната си ръка, за да покаже как буталото пресова кафето.

– Не искам кафе! Благодаря. Трябва да говоря с теб.

– За какво?

Имаше ли намек на трепетно очакване в гласа й? Усмивка на надежда на лицето й? Себастиан нямаше представа какво си мисли Елинор, че е дошъл да й каже, но нямаше смисъл да се опитва да омекоти удара. Той си пое дълбоко дъх и се впусна в обяснението, което беше подготвил.