Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

Урсула трябваше да помисли за някои неща. Лични неща. Например защо не иска да се прибере вкъщи. Дали Торкел е възможност за избор и тази нощ. Колебаеше се. Снощи, докато лежаха един до друг в леглото му, той беше говорил за Ивон и за някакъв нов мъж в живота й. Урсула забрави името му, но имаше чувството, че Торкел я изпитва, за да провери дали между тях може да има нещо повече.

Нещо по-постоянно.

Несъмнено Урсула можеше да обвинява само себе си. Тя беше нарушила две от правилата, които бе определила за връзката им, затова вероятно не би било изненадващо Торкел да си мисли, че може би е готова да преразгледа отношението си и по третото правило. Но той грешеше.

– Как вървят нещата с Микаел? – небрежно подхвърли Себастиан, сякаш прочете мислите й.

Урсула се стресна и изпусна ножа, който изтрака в чинията и после падна на пода.

– Защо питаш? – троснато отвърна тя и се наведе да го вземе.

– Ей така. – Себастиан повдигна рамене. – Да побъбрим.

– Ти никога не бъбриш за дребни неща. – Урсула остави вилицата до ножа и стана. Беше загубила апетита си. Знаеше ли Себастиан нещо за нея и Торкел? Ако беше така, това не беше хубаво. Никак не беше хубаво. Колкото по-малко знаеше Себастиан Бергман, толкова по-добре. Това се отнасяше за всичко. Той притежаваше способността да обръща срещу човека и най-невинната информация. И ако мислеше, че може да я използва в свое предимство, не би се поколебал да го направи.

Себастиан влезе в стаята, придърпа най-близкия стол и седна.

– Мислех си нещо...

– Ммм – отговори Урсула с гръб към него. Тя избърса ръцете си с хартиена кърпа и се накани да излезе.

– Седни за минутка. – Себастиан посочи стола срещу себе си.

– Защо?

– Защото те моля.

– Нямам време.

Докато минаваше покрай него, той хвана китката й. Тя спря и му хвърли поглед, който недвусмислено говореше, че трябва да я пусне веднага. Себастиан не го направи.

– Седни. Моля те.

Урсула дръпна ръката си и го погледна. Тонът на гласа му беше някак различен, без следа от заяждане или високомерие, и в очите му имаше нещо, което й каза, че въпросът е важен. Не защото той ще спечели нещо, а поради някаква друга причина.

Нещо реално.

Нещо значимо.

И беше казал „моля“ – дума, която според Урсула отсъстваше от речника му. Тя седна на ръба на стола, готова всеки момент да скочи и да си тръгне.

– Говорих с Торкел – колебливо започна Себастиан.

– Аха – предпазливо отговори Урсула, все по-убедена, че онова, което ще й каже, няма да й хареса.

– За това, че четирите жертви са имали връзка с мен – продължи той, без да я поглежда в очите. – Сексуална връзка.

Урсула изведнъж осъзна накъде води разговорът. Изобщо не ставаше дума за нея и Торкел, а се насочваше към тема, която тя имаше още по-малко желание да обсъжда.

– Ако има вероятност това да продължи – добави Себастиан с тих и сериозен глас, – ако и други жени са в опасност...

– Мога да се грижа за себе си – прекъсна го Урсула и стана.

– Знам, само... – Себастиан вдигна глава и я погледна прямо и искрено. – Не искам да ти се случи нещо лошо заради мен.

– Много мило от твоя страна – с безразличен тон каза тя и се отправи към вратата, но преди да излезе, се обърна към него. – Щеше да бъде още по-добре, ако навремето беше проявил поне малко от същата тази загриженост.

Обърна се и излезе.

На вратата на килията се почука. Едвард Хинде остави книгата, която четеше, седна на леглото и бързо огледа стаята. Не беше оставил нищо навън, нали? Нищо, което да го издаде. Погледна към бюрото, малкото нощно шкафче и единствената лавица. Едно от предимствата да имаш мажа килия беше, че се проверява лесно. Нямаше на показ нищо, което не трябваше да бъде там. Той провеси крака от леглото, когато вратата се отвори и в килията подаде глава Томас Харалдсон.

– Добър вечер. Безпокоя ли те?

Хинде се изненада от поздрава, който прозвуча така, сякаш Харалдсон се е отбил да види съсед от квартала или колега в съседен кабинет. Предположи, че този личен подход означава, че директорът на затвора не е дошъл по официална работа, а по някаква друга причина. Можеше да е интересно.

– Не. Четях. – Хинде избра същия приятелски тон. – Влез – добави той и махна с ръка.

Харалдсон пристъпи в килията и вратата се затвори след него. Едвард го погледна мълчаливо. Харалдсон се озърташе наоколо, сякаш за пръв път влизаше в килия в отделението с максимална охрана. Хинде се запита дали посетителят му ще се придържа към учтивите изрази от външния свят и ще му каже колко е хубаво жилището му. Страхотно местенце.