Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

Един Торкел, който тълкува всичко, което прави Себастиан, като реакция към скръбта, можеше да бъде много полезен.

Неговият жокер.

Неговата карта „Излез от затвора“.

Себастиан нямаше намерение да я изиграе, докато не стане абсолютно необходимо, но знаеше, че трябва да измисли някакъв отговор за Торкел. И знаеше точно какво да каже. Истината.

– Чувствам се отговорен.

– За убийствата. – Това не беше въпрос, а твърдение.

Себастиан кимна.

– Разбирам го донякъде, но ти не си виновен за смъртта им – рече Торкел.

Себастиан го знаеше. Логично. В емоционално отношение обаче това беше съвсем друг въпрос. И все пак беше изненадващо приятно да говори на тази тема. Може би трябваше да го обсъди със Стефан, но не беше сигурен дали Стефан все още е негов психотерапевт след случилото се. Беше му позвънил и бе оставил съобщение с извинение на телефонния му секретар, но Стефан не беше върнал обаждането. И това беше още преди да е научил, че тя е убита. Щом разбереше, че Анете е убита, защото е прекарала нощта със Себастиан, взаимоотношенията им щяха да се развалят завинаги. Вероятно беше време да потърси някой друг, с когото да говори, но дотогава и Торкел щеше да свърши работа.

– Последната, Анете. Спах с нея само за да ядосам моя психотерапевт.

– А какви бяха мотивите ти да спиш с останалите?

Себастиан се изненада от въпроса и от спокойното държане на Торкел. Очакваше порицание. Или по-точно лек упрек, имайки предвид факта, че очевидно е засегнат от случилото се, но все пак някакво осъждане. Моралният компас на Торкел беше изключително добре калибриран.

– Какво имаш предвид?

– Поправи ме, ако греша, но ти не търсиш госпожица Правилната, нали? Всички тези жени са само... разсейване – Торкел се облегна назад на фотьойла. – Ти си използвач. Не ти пука за жените. Нито преди да спиш с тях, нито след това.

Себастиан дори не се опита да отрече. Новината не беше сензационна.

Последните три жертви, жени от миналото му, го глождеха, но имаше граница доколко назад може да превъртиш лентата и колко назад във времето може да съжаляваш за действията си. Но Анете... с нея беше различно. Тя му беше влязла под кожата.

– Анете имаше ниско самочувствие. Отчаяно искаше някой да я накара да се почувства добре със себе си. Беше толкова лесно...

– Имаш гузна съвест – отбеляза Торкел. Отново твърдение, не въпрос.

Себастиан трябваше да помисли върху това. Отдавна не беше имал гузна съвест и не беше сигурен как би трябвало да се чувства.

– Предполагам.

– Щеше ли да се чувстваш така, ако Анете не беше убита?

– Не.

– В такъв случай не се брои.

Това беше жестоко, но вярно. Използването и завоеванието изобщо не притесняваха Себастиан. Анете обаче беше умряла, защото имаше лош ден. Трудно беше да се пренебрегне това.

– Във връзка ли си с някои от жените, с които си бил? – Торкел поведе разговора в нова посока. По-нататък.

– Има близо четиресет години между първата и последната. Не си спомням нищо за тях.

Торкел се улови, че се замисля колко партньорки е имал. Две съпруги и четири-пет гаджета преди първата. Всъщност четири. Няколко между двата брака. И после Урсула. Не беше необходимо да полага усилия, за да си спомни имената им. Но разбира се, в случая на Себастиан трябваше да ги умножи по двайсет, или може би по трийсет. Дори повече. Паметта ни изневерява.

– Искам да кажа, че ако се опиташ да предотвратиш убийствата – продължи той, – това може да помогне. И на теб, и на нас. – Стана, давайки знак, че разговорът е приключил. – Но ако не ги помниш, няма смисъл.

Себастиан остана на мястото си, втренчен в празното пространство.

Мислеше.

Спомняше си някои от тях...

Ваня оглеждаше центъра. Можеше да е къде ли не, но беше в Ховсьо. Един от трийсет и осемте района, определени от правителството през 2009 година „за допълнително внимание“, „за борба с чувството на пренебрежение“. „Инвестиране в уязвими райони“ – по-елегантен начин да опишеш предградие, където има повече проблеми, отколкото решения. Ваня нямаше представа дали допълнителното внимание е постигнало нещо, но определено не изглеждаше така.

Джипиесът я беше завел до „Греновеген“. Няколко метра по-нататък беше възможно да завие наляво по „Кварставеген“, откъдето преди шест месеца беше откраднат светлосиният „Форд Фокус“. Изведнъж Хосе Родригес стана много по-интересен.

Ваня паркира колата, слезе и огледа кафявата осеметажна сграда. Намери входа и апартамента. Натисна звънеца. Никой не отвори и тя пробва съседите отсреща на същия етаж. Името на пощенската кутия беше Хадад. Жена на четиресет и пет години отвори вратата. Ваня й показа служебната си карта и я попита дали е виждала Хосе Родригес или знае къде може да го намери.