Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

– Спите ли заедно?

– Категорично не – отговори Ваня.

– Това няма нищо общо с теб – едновременно е нея каза Себастиан.

Едвард остана доволен. Отговорът на Себастиан беше антиреакция, за да си възвърне контрола, а този на Ваня беше прям и породен от чувства. Искрен. Те не бяха любовници. Тогава защо беше покровителственият тон? Имаше ли нещо повече? Хинде отново заговори на Ваня:

– Ако се наведеш напред и сложиш косата си тук...

Той обърна дланта си нагоре и я сви в шепа в неприличен жест.

– Ще отговориш ли на въпросите ми, ако го направя? – Ваня отмести назад стола си, сякаш се готвеше да стане.

– Мамка му! – извика Себастиан и заповяда: – Седни!

Очевидно беше обезпокоен от вероятния сценарий. Време беше Хинде да вдигне залога.

– Косата ти – един отговор. На какъвто въпрос искаш. – Той погледна Ваня. Лицето му сияеше от пълна искреност. – Гърдите ти – три отговора.

Себастиан скочи с такава сила, че прекатури стола, хвърли се през масата, сграбчи обърнатата нагоре ръка на Хинде и стисна пръстите му. Силно. Болеше, но Едвард не показа нищо. Болката не беше нещо ново за него. Той умееше да я контролира. По-трудно беше да прикрие радостта, която изпита, че е засегнал чувствата на Себастиан.

– Не чу ли какво казах – изсъска Себастиан близо до ухото му. Мрачният му гневен поглед беше на сантиметри от лицето на Хинде. Едвард долови дъха му и усети потта на дланта му. Беше победил.

– Да, чух. – Дръпна ръката си и Себастиан отслаби хватката. Хинде се облегна назад. Доволен. Лека усмивчица трептеше в ъгълчетата на устата му. Той победоносно погледна Себастиан в очите. – Въпреки че не игра, ти току-що загуби.

Ваня и Себастиан мълчаливо вървяха през отделението с максимална охрана. Избликът на Себастиан беше сложил край на разговора с Хинде. Едвард не пророни нито дума повече. Само седеше облегнал се назад на стола с онази доволна усмивчица на лицето, без да откъсва очи от Себастиан.

Ваня и Себастиан се отправиха към изхода, придружени от надзирател.

– Мога да се грижа за себе си – наруши мълчанието тя.

– Нима? Щеше да е хубаво, ако го беше показала. – Той не забави крачка. Все още беше вбесен. Хинде беше прав. Себастиан беше загубил. Не, Ваня го принуди да загуби. Това не беше по-малко дразнещо, но беше различно. Тя не разбираше, че никога не трябва да се дава нищо на Хинде. Не се пазариш с него. В предложенията му винаги имаше скрит мотив, а в обещанията му – предателство. Може би грешката беше на Себастиан. Той не беше подготвил добре Ваня за срещата с Хинде. И това също го ядоса.

– Не получих голям шанс, нали? – Ваня подтичваше, за да го настигне. – Великият Себастиан Бергман се втурна да спасява беззащитната женичка.

Те стигнаха до изхода – тежка метална врата с прозорче в средата. Надзирателят, който ги придружаваше, правеше всичко възможно да не изглежда заинтересуван от разговора им. Той почука на вратата. На прозорчето се появи лице и ги огледа внимателно, за да установи, че имат право да напуснат отделението и че няма заплаха.

Себастиан се обърна към Ваня за пръв път, откакто бяха излезли от стаята за посещения с Хинде.

– Сериозно ли мислиш, че щяхме да научим нещо, ако му беше позволила да докосне циците ти?

– А ти сериозно ли мислиш, че щях да му позволя да ме докосне?

Вратата избръмча и се отвори. Двамата излязоха от отделението с максимална охрана и продължиха по коридора. Ваня не знаеше какво я ядоса най-много. Имаше да избира от много неща, всичките свързани със Себастиан. Той я беше подценил, беше употребил думата „цици“ като футболен хулиган, смяташе, че тя се нуждае от закрила, вървеше прекалено бързо и й нямаше доверие.

– Преструвах се. – Тя отново го догони. – Ако ти не беше връхлетял като шибан рицар в лъскави доспехи, това можеше да доведе до нещо.

– Нямаше да доведе до нищо.

– Откъде знаеш? Ти се намеси веднага.

– Ти не можеш да играеш с Хинде.

– Защо?

– Той е много по-умен от теб.

Ваня забави крачка и го остави да върви напред. Вгледа се в него и реши да не си прави труда да степенува дразнителите. Мразеше всичко в Себастиан. Точка по въпроса.

Аника Норлинг направи всичко възможно да убеди Себастиан и Ваня да седнат на канапетата до кафемашината, докато тя отиде да каже на директора на затвора, че те искат да говорят с него, но безуспешно. Себастиан мина покрай бюрото й, насочи се право към вратата и я отвори, без да почука.