Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

Той уморено поклати глава.

– Не могат ли хората вече да раждат собствени идеи? Това е проблемът в днешно време. Копират първите. И най-добрите.

– Не е идея, която някой е копирал. Това си ти. – Гласът на Себастиан стана по-твърд.

Обвинение.

Ясно и недвусмислено.

Ваня не беше сигурна дали това е правилният похват за разпит на Хинде, но Себастиан го познаваше по-добре, и затова преглътна възраженията си. Едвард вдигна глава от снимката на масата. В изражението и гласа му се четеше пълна изненада.

– Аз? Аз не напускам отделението с максимална охрана. Нямам никакви привилегии. Свободата на движенията ми е силно ограничена. – Той разпери ръце, разтягайки веригите, прикрепени за белезниците му, за да покаже, че е окован. – Не ми позволяват дори да използвам телефон.

– Някой ти помага.

– Нима? – Хинде се наведе напред, демонстрирайки явен и искрен интерес. Осъзна, че това му е липсвало. Обсъждането. Играта. Твърдение на Себастиан, което той трябва да оспори. Изборът да приеме неговото мислене, да му задава въпроси или да се опитва да отвлече вниманието му, да обикаля в кръг, да предизвиква и да бъде предизвикван. Боже, колко му липсваше. Повечето хора, които срещаше в отделението с максимална охрана, бяха примати без абсолютно никаква интелигентност. В тази стая поне имаше някакъв интелектуален дух, нещо, с което да се занимава. Беше чудесно освобождаващо.

Едвард се облегна назад на стола.

– И как по-точно мислиш, че е станало това?

– Как ги избираш? – Себастиан не обърна внимание на уловката. Не беше в настроение. Всеки път, когато отговориш на въпрос, изпускаш контрол върху разговора. Водят те, вместо ти да водиш. Той не можеше да допусне това да се случи. Не и с Хинде.

– Кого?

– Жените.

Едвард въздъхна дълбоко и поклати глава. Разочаровано. Себастиан не трябваше да отговаря. Трябваше да остави въпроса му без отговор. Погледите им трябваше да се сблъскат. Като на дуел. Кой пръв ще подеме нишката? А сега? Получаването на правилния отговор на въпроса мигновено уби вълнението за Хинде. Уби разговора. Уби интереса му.

– Себастиан, Себастиан, Себастиан... Какво се е случило с теб? Пристъпваш направо към работа. Никакъв финес. Никакъв разговор. Ти питаш и очакваш аз да отговоря. Какво стана със срещата между равни?

– Ние не сме равни.

Хинде въздъхна твърде шумно. Себастиан не се хвана и на това. Не можеше да се насили да се впусне в предложения диалог и да мери сили с Хинде. Едвард се облегна назад на стола. Отново разочарован.

– Отегчаваш ме, Себастиан. Никога досега не си го правил. Винаги си бил... – Хинде потърси правилните думи и след малко ги намери. – Стимулиращо предизвикателен. Какво е станало с теб?

– Писна ми да играя игрички с психопати.

Едвард реши да се откаже. Беше твърде скучно и безсмислено. Себастиан очевидно не беше предишният страховит противник. Хинде се обърна към привлекателната му колежка. Може би тя щеше да му даде повече. Беше млада и вероятно щеше да я подмами в своя лабиринт.

– Ваня, може ли да докосна косата ти?

– Няма да стане! – Думите на Себастиан прозвучаха като удар с камшик. Хинде се стъписа. Силна и остра реакция. Повишен тон. Прозвуча като истински гняв. Интересно. Досега Себастиан изглеждаше спокоен и решителен. Твърдо решен да не се въвлича в спор и да не издава нищо. Този малък изблик на гняв обаче определено си струваше да бъде изследван малко по-задълбочено. Едвард наклони глава на една страна и плъзна поглед нагоре и надолу по косата на Ваня.

– Изглежда толкова мека. Бих се обзаложил, че и ухае приятно.

Ваня погледна кльощавия мъж с оредяла коса и воднисти очи, който седеше срещу нея. Какво ли искаше?

Четиринайсет години.

Той беше в затвора от четиринайсет години.

Тя предположи, че през това време Хинде не е срещал много жени. Сред психолозите, които го бяха посещавали, може би е имало жена, вероятно бе виждал и служителка в библиотеката. Идеята да докосне някоя от тях обаче беше изключена. Затова Ваня разбираше молбата му. Копнежа му. Но колко силен беше? Можеше ли да го използва? Тя реши да придвижи нещата малко по-нататък.

– Какво ще получа, ако ти позволя да докоснеш косата ми? – попита.

– Няма да стане – повтори Себастиан със същия остър тон. – Не говори с него.

Без да откъсва очи от предизвикателното изражение на Ваня, Едвард обмисли ситуацията. Този път в гласа на Себастиан имаше нещо повече от гняв и нетърпение. Имаше нещо покровителствено. Любовници ли бяха? Тя сигурно беше двайсетина години по-млада от него. Себастиан, когото Хинде познаваше от края на деветдесетте години, обикновено сваляше жени на своята възраст. Това можеше да се е променило, разбира се. В държането им един към друг обаче нищо не предполагаше, че имат връзка. Напротив, Ваня излъчваше определена студенина към колегата си. В погледите, които му хвърляше, нямаше съпричастност и езикът на тялото й беше негативен. Може би го прикриваха добре? Струваше си да разбере.