Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

– Добре ли си?

Той се обърна към нея. Беше останал без дъх. Трепереше. На слепоочието му имаше малка порезна рана, от която течеше кръв, и дланите му бяха охлузени.

– Номерът. Виж номера на колата.

– Вече го направих. Добре ли си?

Себастиан се замисли по въпроса. Вдигна ръка към главата си и се втренчи в кръвта. Сигурно се беше ударил в една от спрелите коли, докато падаше. Използвал бе ръцете си, за да омекоти удара. Можеше да е много по-лошо. Той въздъхна продължително.

– Да, добре съм. – Изправи се с помощта на Ваня, изтупа прахоляка от дрехите си, доколкото можа, и после двамата тръгнаха към своята неправилно паркирана кола.

– Успя ли да го видиш? – попита Ваня.

Себастиан повдигна рамене. Болеше го малко. Сигурно беше тупнал на земята по-тежко, отколкото си бе помислил в първия момент.

– Носеше слънчеви очила и шапка.

Те извървяха мълчаливо остатъка от разстоянието до колата. Преди да се качи, Себастиан се обърна към Ваня.

– Били беше прав. Някой ме е следил.

Осъзна, че изрича очевидното, но изпита потребност да го каже. Да го изрази с думи. Някой го беше следил. Навсякъде. А той не беше имал никаква представа. Чувството беше нереално. И неприятно. Бяха го наблюдавали.

– Да. – Ваня го погледна над покрива на колата и този път не изглеждаше раздразнена. И най-малко положителното тълкуване на изражението й би разкрило известно съчувствие. Себастиан реши, че каквото и да се случи, ще престане да я следи. Никога повече няма да стои пред апартамента й. Няма да пътува в съседното вагонче в метрото. Щеше да се обади на Троле и да му каже да зареже всичко. Стига толкова.

Час и нещо по-късно те паркираха и слязоха от колата. Щеше да бъде поредният великолепен летен ден и горещината ги блъсна веднага щом отвориха вратите. Не разговаряха по време на пътуването и това напълно устройваше Себастиан, защото искаше да бъде оставен на мира с мислите си.

Мобилният телефон на Ваня иззвъня. Тя отговори на обаждането, докато заключваше колата, и бавно тръгна. Себастиан остана на място и се вгледа в безличната бетонна сграда зад високата ограда. Още един поздрав от миналото. Още едно място, останало горе-долу непроменено. Планът изобщо не беше такъв. Себастиан трябваше да възобнови живота си. Ново начало. Това беше идеята в опита му да се върне в „Риксморд“.

Да си създаде живот, преди да стане част от живот.

След това обаче миналото го беше застигнало. Едвард Хинде. Убитите жени. Всичко в този случай го теглеше назад. Много години бяха минали, откакто беше тук за последен път. Беше приключил с разпитите на Хинде през лятото на 1999-а и напусна „Льовхага“, като си мислеше, че никога няма да се върне. Сега отново беше тук. Зад прозорците с решетки, високата ограда с бодлива тел отгоре и блиндираните врати беше най-опасният психически неуравновесен престъпник в Швеция. Себастиан осъзна, че е малко нервен от предстоящата среща. Едвард Хинде беше изключително интелигентен. Манипулативен. Пресметлив. Притежаваше проницателност. Трябваше да си в отлична форма за среща с Хинде, иначе той бързо надделяваше. След всичко, което се бе случило, Себастиан не беше сигурен дали ще успее да бъде достатъчно съсредоточен и нащрек.

Ваня се приближи до него.

– Вече издирваме форда. Бил е откраднат в Сьодертеле през февруари.

Себастиан я погледна озадачено, сякаш да провери дали е чул правилно. Тя кимна. Това не означаваше непременно, че някой го е следил шест месеца, но беше възможно. Той си пое дълбоко дъх. Едно по едно. Първо трябваше да се съсредоточи върху разговора с Хинде. Двамата тръгнаха към портата и пазача, който мълчаливо ги наблюдаваше, откакто слязоха от колата.

– Що за човек е Хинде? – с любопитство попита Ваня. В таса й не прозвуча осъдителният тон, който обикновено използваше, когато говореше с него. Сякаш усещаше, че отиват в бърлогата на звяра.

Себастиан повдигна рамене. Сигурен беше, че Ваня не е срещала човек като Едвард Хинде. Малцина бяха срещали такъв човек. Хинде не беше обикновен престъпник – ревнив съпруг или необразован млад хулиган от разбито семейство. Беше нещо съвсем различно и това означаваше, че Ваня няма основа за сравнение. Тя не можеше да си представи дълбочината на злото, което се криеше в него. Да го сравни с някой от престъпниците, които беше срещала през годините, щеше да е като да сравни единайсетгодишно хлапе в научна лаборатория с лауреат на Нобелова награда.