Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

– Местопрестъплението е обезопасено. Третият етаж. Били, ще вземеш ли подробни показания от Ерик? Той пръв е дошъл тук. – Ваня посочи униформения полицай до лентата.

– Не можеш ли ти да го направиш?

Тя го погледна стъписано.

– Защо? Ти каква работа имаш?

– Може да се кача в апартамента да огледам.

– Говори с Ерик и след това се качи – намеси се Торкел.

Били бързо преглътна възражението си. Едно беше да напомни на Ваня, че всички в екипа са равнопоставени – нещо, което тя понякога забравяше – но съвсем друго беше да се противопоставя на заповедите на шефа.

– Добре. – Той се отправи към Ерик, а другите трима влязоха в блока.

Себастиан все още стоеше до колата. Видя, че Били му махна с ръка, но не можа да реши какво да направи – да стои там и да се тревожи или да разбере дали бясно въртящите се мисли в главата му са правилни. Сградата беше голяма. Абсолютно, напълно и съвършено невъзможно. Много сгради си приличаха. И все пак той не можеше да се отърси от чувството, което скова краката му. Били отново му помаха. Притеснено.

– Хайде!

Себастиан не можеше да отлага повече. Въпреки че донякъде не искаше да го прави, трябваше да бъде сигурен. Той успя да накара краката си да се движат и тръгна към Били. Щеше да го остави да води. Да следва енергията му.

Те влязоха в жилищния блок и заизкачваха каменните стъпала. Били вървеше бързо, а Себастиан – все по-бавно. Стълбището беше сиво и обикновено. Имаше десетки хиляди като него. Анонимно, същото като всички останали. Защо точно това стълбище да бъде по-различно? Себастиан трескаво потърси детайли, които биха потиснали засилващата се в него паника.

Той чу, че Били е стигнал до третия етаж и говори с някого. Зави зад ъгъла на стълбището и видя, че другият човек е униформен полицай. Те стояха пред отворена врата. Торкел беше в коридора на апартамента. Себастиан направи още няколко крачки и после се свлече на колене, дишайки тежко.

Съвзе се достатъчно, за да погледне още веднъж в апартамента с последна отчаяна надежда, че греши.

Не грешеше.

Видя го да лежи на пода в дневната.

Кафяво плюшено мече с надпис на коремчето „На най-добрата майка на света“.

**

Торкел вече беше обул найлонови терлици, но не беше влязъл в дневната, където се намираше леглото. Нямаше абсолютно никакво съмнение, че убиецът е същият. Нощницата, завързаните ръце и крака, зеещата рана в гърлото – всичко сочеше към едно заключение. Той изпита безсилие и същевременно гняв. Не бяха успели да опазят още една жена. Урсула стоеше в средата на стаята и методично правеше снимки на местопрестъплението. Щяха да минат няколко часа, докато приключи с първоначалния оглед. Торкел и другите щяха да разговарят със съседите. Той смяташе да започне с жената, която се бе обадила в полицията преди няколко часа. Торкел изведнъж чу гласа на Себастиан зад гърба си.

– Торкел.

Гласът звучеше по-слабо от обикновено. Той се обърна и видя пребледнелия Себастиан, който стоеше до вратата и се бе облегнал на бетонната стена на стълбището, която, изглежда, беше единствената му опора.

– Какво?

– Трябва да говоря с теб – прошепна Себастиан.

Торкел се приближи до него и той го дръпна малко по-надолу по стълбите. Торкел се подразни. Последното, което му трябваше в момента, беше да играят на „телефон“.

– Какво искаш, Себастиан?

Погледът в очите на Себастиан беше умоляващ.

– Мисля, че познавам жертвата. Анете Вилен ли се казва?

– Така мислим. Поне тя е жената, която живее тук.

Себастиан сякаш загуби равновесие за момент и пак се подпря на стената.

– Откъде я познаваш? – попита Торкел.

Явно нещо измъчваше Себастиан.

– Бяхме в една терапевтична група. Ходих само веднъж... Правихме секс.

Естествено. Срещал ли беше Себастиан жена, с която да не е правил секс? Торкел се съмняваше. Това обикновено не означаваше нищо за него, но сега очевидно беше разстроен и Торкел изпита лошо предчувствие.

– Кога се случи това?

– Тръгнах си оттук малко преди пет.

– Какво? Тази сутрин?

– Да.

Всички звуци изведнъж утихнаха.

– Мамка му, Себастиан!

– Съжалявам, откъде да знам... – Себастиан търсеше правилните думи, но не ги намираше. – Искам да кажа... Какво да правя, по дяволите?

Торкел се огледа наоколо. Видя униформения полицай, който стоеше с Били и Ваня, докато обсъждаха разпитите на съседите. Видя Урсула, която взе черна чанта и друг обектив за кадри отблизо. Сетне погледна пребледнялото лице на Себастиан – човека, когото беше допуснал в разследването, което току-що се бе превърнало в кошмар за полицията.